Constitutional Court dismisses request as inadmissible because the cited law is not applicable to the specific case.

ОСОБЕНО МНЕНИЕ

на съдиите Мариана Карагьозова-Финкова, Таня Райковска

и Атанас Семов

по определение от 10 октомври 2024 г.

по допустимостта на искането, по което е образувано

конституционно дело № 16/2024

Подписахме определението за допускане на искането с особеното мнение, тъй като намираме за противоречива преценката на сезиращия субект по чл. 150, ал. 2 от Конституцията (състав на Районния съд – Свиленград) относно приложимия по конкретното дело „закон“ по смисъла на чл. 150, ал. 2 (изм. ДВ, бр. 106 от 2023 г.), което води до несъответствие на искането с изискванията за допустимост, предвидени в чл. 18, ал. 3 от ПОДКС във вр. с чл. 19 от ЗКС.

Конституционният съд е възприел разбирането, че „всеки съд от националната съдебна система по всяко дело следва служебно [1] да провери дали предметът на делото или приложимите вътрешни правни норми имат връзка с правото на ЕС и ако установи връзка – да съобрази в пълнота последиците от неговото действие.” (Определение № 2 от 13.03.2024 г. по конституционно дело №8/2024 г.). „Ако съответстващо на правото на ЕС тълкуване на приложимата вътрешна правна норма се окаже невъзможно, тъй като би противоречало пряко на смисъла на нормата (тълкуване contra legem), е налице противоречие, при което вътрешната правна норма трябва да бъде оставена неприложена [2] /…/, с резервата за съмнение за порок на относимата съюзна правна норма (ultra vires или друг) или за нарушаване на националната конституционна идентичност, при което ще е необходимо произнасяне на Съда на ЕС.” (Решение № 5 от 14. 6. 2022 г. по к. д. № 13/2021) [3] . Това е така, тъй като „Република България, като член на ЕС и по смисъла на чл. 4, ал. 3 от Конституцията, е обвързана от принципите на непосредствена приложимост, примат и директен ефект на правото на ЕС (в този смисъл Решение № 14 от 12 октомври 2021 г. по к. д. № 14/2020 г.)” (Решение № 5 от 14. 6. 2022 г. по к. д. № 13/2021).

Смятаме, че съдебният състав, вносител на искането, е следвало да се съобрази с формираната, вкл. и по преюдициални запитвания от български съдилища, практика на Съда на ЕС, според която „националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите на ПЕС, е длъжен да гарантира пълния им ефект, като при необходимост по собствена инициатива остави без приложение разпоредбите на националното законодателство, които им противоречат, без да е необходимо да иска или да изчаква тяхната предварителна отмяна по законодателен път или по какъвто и да било друг конституционен способ” [4] . От значение за настоящото конституционно производство е постановеното от СЕС решение по преюдициално запитване по наказателно дело, отправено от същия сезиращ Конституционния съд субект (Районния съд – Свиленград) [5] , който в съответствие с произнасянето на СЕС остави неприложена разпоредба от НК, а след това тази разпоредба беше изменена от Народното събрание.

В искането, предмет на настоящото конституционно производство, изрично и неколкократно се посочва установено противоречие между оспорената законова разпоредба и редица съюзни правни норми (чл. 2, т. 4 от Директива 2014/42; чл. 2, § 1 от Рамково решение 2005/212; чл. 49, § 3, чл. 54 и др. от Хартата на основните права на ЕС).

Преценката на сезиращия съдебен състав относно приложимото по делото пред него право, в частност относно последиците от действието на правото на ЕС, когато оспорената законова разпоредба или акт е в приложното му поле, не е обвързваща за Конституционния съд (Определение № 2 от 23.03.2010 г. по к. д. №17/2009 г., Определение №2 от 24.02.2022 г. по к. д. №15/2021 г.; Определение № 6 от 16. 9. 2022 г. по к. д. № 13/2022 г.), но е обвързваща за него самия (и ако изобщо не сезира Конституционния съд) и има пряко значение за произнасянето му по същество по делото, което решава.

Конституционният съд е последователен в позицията си, че „с искане, направено на основание чл. 150, ал. 2 от Конституцията, сезиращият съд не може да очаква от Конституционния съд да се произнесе по въпроси от компетентността на самия сезиращ орган” (Определение № 2 от 13. 3. 2024 г. по к. д. № 8/2024), т.е. първи да направи преценка кое е приложимото право. Оспорената законова норма следва да е действително приложима по висящото пред него дело – да е решаваща за изхода му, т.е. да е определяща за ratio в произнасянето по същество от съда, сезиращ Конституционния съд (в този смисъл Определение от 29. 4. 2014 г. к. д. № 4/2014; Определение № 5 от 26. 7. 2022 г. по к. д. № 12/2022; по същество и в Решение № 7 от 8. 11. 2018 г. по к. д. 9/2018). Това изискване е обективирано в разпоредбата на чл. 150, ал. 2 от КРБ след изменението от 2023 г: „закон, приложим по конкретното дело”.

В случай, че националният съд установи противоречие на приложимата от него законова разпоредба с правото на ЕС, този въпрос е изцяло такъв за определянето на приложимото право, а не е въпрос за конституционност на националното правно правило, и се разрешава от националния съд в производството пред него. Конституционният съд не може да замести сезиращия субект по чл. 150, ал. 2 от Конституцията в изпълнението на това негово задължение (Разпореждане от юни 2021 г. на съдия-докладчика по к. д. № 14/2020).

В настоящия случай изложеното в искането дава основание за извод за неприложимост на оспорената от сезиращия субект (съдебен състав на Районния съд – Свиленград) разпоредба на чл. 343б, ал. 5 от НК по делото, което решава. Поради това тази разпоредба не представлява „закон, приложим по конкретното дело” по смисъла на чл. 150, ал. 2 от Конституцията и Конституционният съд не следва да постави в ход своята юрисдикция.

По изложените съображения смятаме, че на основание чл. 13 от ЗКС във връзка с чл. 150, ал. 2 от Конституцията искането следваше да бъде отклонено като недопустимо.

[1] Изрично в CJCE , 22. 10. 1987, Foto-Frost, 314/85, ECLI:EU:C:1987:452 и пост. практика, сравнително наскоро и в CJUE , 22. 1. 2019, Cresco Investigation, C-193/17, ECLI:EU:C:2019:43. Виж също CJCE , 6. 10. 2009, Asturcom , С-40/08; CJСЕ, 14. 12. 1995, Peterbroeck, C-312/93; 4. 6. 2009, Pannon GSM, C‑243/08, EU:C:2009:350, т. 35 и т. 2 от диспозитива, както и българското дело CJUE (Опр.), 17. 1. 2023, TBI Bank („ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД) , C‑379/21, т. 35 и т. 1 от диспозитива, и мн. др. Виж изрично и в CJUE (Голям състав), 24. 7. 2023, Х, ECLI:EU:C:2023:606, C‑107/23 PPU, т. 2 от диспозитива.

[2] По българско преюдициално запитване Съдът е ЕС е прогласил ясно, че „съгласно трайно установената съдебна практика националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите на ПЕС, е длъжен да гарантира пълното им действие, като при необходимост по собствена инициатива остави без приложение разпоредбите на националното законодателство, които им противоречат” – CJUE (Голям състав), 5. 7. 2016, Ognyanov (Огнянов), C‑614/14, ECLI:EU:C:2016:514, т. 34, където Съдът на ЕС припомня CJUE , 20. 10. 2011, Interedil , C‑396/09, т. 38 и цитираната там практика; CJUE , 4. 6. 2015, Kernkraftwerke Lippe-Ems , C‑5/14, т. 32 и цит. практика и CJUE , 5. 4. 2016, PFE , C‑689/13, т. 40 и цит. практика.

[3] Конституционният съд е посочил още: „Неизпълнението на дължимото ipso jure от компетентния национален съд, в случаи на несъответствие с ПЕС на националната правна норма, релевантна за произнасянето му в съдебното производство пред него (когато встъпва в ролята на сезиращ субект на основание чл. 150, ал. 2 от Основния закон преди това дължимо да бъде изпълнено), поставя в риск спазването на принципа на еднакво и ефективно прилагане на правото на ЕС” – Определение № 2 от 24.02 .2022 г. по к. д. № 15/2021 г.

[4] CJUE (Голям състав), 5. 7. 2016, Ognyanov (Огнянов), C‑614/14, ECLI:EU:C:2016:514, т. 34.

Същото е прогласено от СЕС еднозначно в обилна и постоянна практика: CJUE , 20. 10. 2011, Interedil , C‑396/09, т. 38 и цит. практика; CJUE , 4. 6. 2015, Kernkraftwerke Lippe-Ems , C‑5/14, т. 32 и цит. практика и CJUE , 5. 4. 2016, PFE , C‑689/13, т. 40 и цит.практика, CJUE (Голям състав), 21. 12. 2021, SC Euro Box Promotion SRL, C‑357/19, C‑379/19, C‑547/19, C‑811/19 и C‑840/19, т. 252. Съдът припомня изрично CJ U E, 18. 5. 2021, Asociaţia „Forumul Judecătorilor din România“ и др., C‑83/19, C‑127/19, C‑195/19, C‑291/19, C‑355/19 и C‑397/19, EU:C:2021:393, т. 247 и 248 CJ U E, 23. 11. 2021, IS, C‑564/19, EU:C:2021:949, т. 80, и съвсем наскоро CJUE (Голям състав), 24. 7. 2023, Х, ECLI:EU:C:2023:606, C-107/23 PPU, т. 95.

[5] CJUE (Опр.), 12. 7. 2018, Pinzaru et Cirstinoiu , C-707/17.

<footer