Constitutional Court invalidates property law clause allowing pre-emptive expropriation as unconstitutional.

OСОБЕНО МНЕНИЕ

на съдиите ГЕОРГИ АНГЕЛОВ и АТАНАС СЕМОВ

по к. д. № 8/19 г.

Намираме оспорването на частта от чл. 396, ал. 1, т. 1 от Закона за държавната собственост (ЗДС) за основателно.

1. а. Разпоредбата противоречи пряко на чл. 17, ал. 5, последните две предложения от Конституцията. Това, впрочем, важи изобщо за самата възможност за предварително изпълнение на волеизявленията (актовете) за принудително отчуждаване на частна собственост.

Практиката на Конституционния съд по въпроса е синтезирана в неговото решение № 6/13 г., което няма да възпроизвеждаме подробно. Във всеки случай „предварително ” по смисъла на конституционната норма значи обезщетението да е вече дадено (да е у или да е на разположение на отчуждавания), а „равностойно“ - да е безспорно по вид и размер и да е предоставено изцяло. Обезщетяването е conditio sine qua non за прекратяването на досегашната собственост и за възникването на правото на собственост на държавата върху вещта.

Предварителното изпълнение на отчуждителен акт означава не друго, а вещта да бъде принудително отнета от собственика й. То е тъкмо противоположното на обявената в чл. 17, ал. 3 от Конституцията неприкосновеност, „недокосваемост” на частната собственост от никого извън нейния собственик. Без да са установени и изпълнени конституционните изисквания за това, лицето, чиято вещ се отчуждава, се лишава от всички правни възможности, които му дава неговото право на собственост, условно групирани в правомощията му да владее и да се ползва от вещта. Остава му единствено правомощието да се разпорежда с нея като „гол“ собственик, в какъвто е превърнат не по своя воля.

б. Предварителното изпълнение на акта за отчуждаване същевременно противоречи на задължението на законодателя, установено от чл. 17, ал. 1 от Конституцията, да гарантира и да защитава правото на собственост. Правомерността на отчуждаването, както при всяко предварително изпълнение, е „на кредит“. Това обаче, по силата на конституционната норма, е недопустимо спрямо правото на собственост. При предварителното изпълнение неговото фактическо упражняване не само не е защитено, още по- малко гарантирано, а точно обратното - то е суспендирано.

2. Чл. 17, ал. 5 от Конституцията изисква принудителното отчуждаване на собственост да става „въз основа на закон“. Хипотезите, в които отчуждаването може да се случи, следователно, трябва да са посочени а/ от законодателната, а не от друга от трите власти, и б/ да са със степен на определеност, която не допуска различно тяхно определяне или разширяването им от друга, по-конкретно - от изпълнителната власт.

Оспорената разпоредба не постига това. По легалната дефиниция на § 5, т. 62 от Закона за устройство на територията, към който тя препраща, обект с национално значение е „обект, определен като такъв със закон или с акт на Министерския съвет“. Чрез препращането и към второто предложение на § 5, т. 62 законодателят всъщност прехвърля на Министерския съвет част от своята конституционна компетентност да посочи и то всичките хипотези, в които може да се извършва принудително отчуждаване. Такова прехвърляне е недопустимо не просто заради забраната на чл. 2, ал. 2 от Закона за нормативните актове, а изначално, защото нарушава установеното в чл. 17, ал. 5 от Конституцията разделение на властите при принудителното отчуждаване на собственост.

3. Оспорената разпоредба не съответства на чл. 17, т. 2 от Всеобщата декларация за правата на човека и на чл. 1, § 1, изр. 2 от Протокол № 1 към Европейската конвенция за правата и основните свободи на човека.

Съгласно Декларацията, „никой не трябва да бъде произволно лишаван от своята собственост“. „Произволно“ е в смисъла си на „без правила, без закон“. Според Конвенцията „никой не може да бъде лишен от своята собственост, освен ... съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право“. И по двете разпоредби лишаването, и то както юридическото, така и, на по-силно основание, фактическото, е допустимо само въз основа на правна норма.

Приложението на правната норма се предхожда от проверка на нейната действителност („висша критика на закона“), която задължително включва преценка за съотношението й с другите норми съобразно юридическата им сила (нормативна йерархия).

Щом предварителното изпълнение на волеизявлението за принудително отчуждаване е конституционно недопустимо, то няма как да удовлетвори изискването на двата международни договора за законност (правомерност) на лишаването от собственост.

<footer