Constitutional Court rejects request due to Supreme Administrative Court's failure to properly assess EU law connection.

Становище

от съдия Атанас Семов

по определение от 28 май 2026 г. по к. д. № 9/2026

Смятам за необходимо да изложа становище, тъй като установявам недобро изпълнение от сезиращия 3-членен състав на Върховния административен съд на изискването на чл. 18, ал. 3 от ПОДКС, по което практиката на Конституционния съд вече е достатъчно богата.

В искането в изложение под общ надслов „ I. По допустимостта на искането“ в началото уместно и напълно правилно се посочва: „ Изясняването на приложимото вътрешно право в контекста на правото на Европейския съюз (ЕС) е необходимо винаги, когато приложима вътрешна правна норма попада в приложното поле на правото на ЕС и особено когато представлява акт по транспониране на съюзна директива и поради това се дължи на общо основание ( ipso jure ) от настоящия съдебен състав, сезиращ по реда на чл. 150, ал. 2 от Конституцията субект. Това е така, тъй като Република България, като член на ЕС и по смисъла на чл. 4, ал. 3 от Конституцията, е обвързана от принципите на непосредствена приложимост, примат и директен ефект на правото на ЕС и от задължението за съответстващо на правото на ЕС тълкуване на попадащите в неговото приложно поле вътрешни правни норми, в изпълнение на принципа на ефективност на правото на ЕС (чл. 19, § 1, ал. 2 от Договора за ЕС, ДЕС)“.

Посочва се също, че „като национален съд и съд по правото на ЕС, настоящият съдебен състав служебно провери дали предметът на висящото пред него дело има връзка с правото на ЕС“. Несъмнено такава преценка се дължи от всеки съд по всяко дело и е похвално, че не само е направена, но и самото разбиране за това е изрично потвърдено.

Сезиращият съд обаче „установи, че приложимата вътрешна правна норма не представлява мярка по прилагането на право на ЕС“. Дори това да е вярно, то показва неразбиране, което не бива да се допуска: връзка на едно дело с правото на ЕС може да има далеч не само когато приложимата вътрешна правна норма ( една или повече! ) представлява мярка по прилагането на правото на ЕС, но и когато делото „е свързано по друг начин“ с правото на ЕС. Именно затова Съдът на ЕС – и то по българско дело – използва формулировката „мярка за прилагане на правото на Съюза или по друг начин свързано с това право“ ( connected in any other way with Union law, англ.; present d’autres elements de rattachement au droit de l’Union, фр., CJUE, Определение от 12. 11. 2010 г., C-339/10, Аспарухов Естов, т. 14, аналогично решението по в българското дело 7. 6. 2012, CJUE, Vinkov , C-27/11, т. 59 ) . Дори в цитираното в самото искане определение на Съда на ЕС ( CJUE, Определение, 3. 7. 2025, съед. дела С-687/24 и С-688/24, т. 30 ) ясно се казва: „от постоянната съдебна практика следва, че общите принципи на правото на Съюза трябва да бъдат зачитани от националното законодателство, попадащо в приложното поле на правото на Съюза или прилагащо [1] това право (решение от 13 януари 2022 г., Marcas MC, C‑363/20, EU:C:2022:21, т. 36)“.

Връзката с правото на ЕС в конкретния случай може да се смята за очевидна: както концесиите, така и достъпът на подземните богатства и в частност определянето на концесионните вноски са подчинени на разпоредбите относно Вътрешния пазар на ЕС. В самия Закон за подземните богатства в § 1а. (Нов - ДВ, бр. 70 от 2008 г.) изрично е посочено: този закон въвежда изискванията на Директива 2006/21/ЕО от 15 март 2006 г. на Европейския парламент и на Съвета относно управлението на отпадъците от миннодобивните индустрии и за изменение на Директива 2004/35/ЕО, а в чл. 7, ал. 2, т. 15 се посочва, че (Министърът на правосъдието:) 14. в качеството си на компетентен орган по прилагането на Директива 2006/21/ЕО /…/ изготвя и предоставя на Европейската комисия предвидените в директивата доклади“. Поради това няма как да е вярно твърдението в искането, че „определянето на процесната годишна вноска не е в приложното поле на правото на ЕС“.

Отделно от това механизмите за установяване на връзка с правото на ЕС, изведени в практиката на СЕС, са многобройни, като един от тях, който би могъл да бъде взет предвид по главното дело, е установяването дали прилагането на вътрешна правна уредба на една ДЧ може да има въздействие върху физическо или юридическо лице от друга ДЧ (в частност да го разубеди да упражни в тази ДЧ свое съюзно право). По делото Eind ( CJCE (Голям състав), 11. 12. 2007, Eind , C-291/05, т. 35-37 ) Съдът изведе решаващ аргумент (за извличане на последици от съюзна норма в наглед изцяло вътрешна ситуация) от …психологическите измерения на човешкото поведение, напр. от „възможността лицето да бъде разколебано” да упражни една съюзна свобода.

В искането освен това следва твърдение, че „Европейският съюз не е данъчен съюз“, което е и неясно ( какво означава „данъчен съюз“? ) , и невярно, доколкото може да бъде разбрано. Както и невярно е твърдението, че „установяването на данъци е от изключителната компетентност на държавите-членки“, тъй като е ноторно, че ЕС има компетентност в материята на непреките данъци ( чл. 110 и сл., в частност чл. 113 от ДФЕС ) . Твърдението по-нататък в искането, че процесното публично вземане „не може недвусмислено да се определи и като данък“, което не оспорвам, не е достатъчно самò по себе си да обоснове пълно отсъствие на връзка със съюзноправните разпоредби относно непреките данъци. А и предвид практиката на СЕС може да се допусне, че всеки приход за бюджета е свързан с финансовите интереси на Съюза и това поставя всяко съдебно производство по дела относно приходоизточник на държавния бюджет [2] във връзка с ( в обхвата/приложното поле на ) правото на ЕС ( виж изрично в CJUE, 26. 2. 2013, Åkerberg Fransson, C‑617/10, т. 26 и 28 ) .

От друга страна ако наистина „ситуацията е изцяло вътрешна“, няма правно основание тя „да бъде преценявана от гледна точка на спазването на основните свободи, регламентирани в първичното право на ЕС“, както се твърди в искането. И обратно: ако е налице каквото и да било основание за реална връзка – била тя и косвена – с правото на ЕС, ситуацията не е „изцяло вътрешна“ (purely internal situation) , а евентуално само „наглед изцяло вътрешна“ (apparently internal situation) и в действителност свързана с правото на ЕС. Такава именно е и настоящата ситуация.

А пък ако наистина сезиращият съдебен състав смята, че предметът на делото няма връзка с право на ЕС, съвсем неясно остава защо в изложението под надслов „3. Преценка на приложимото право и мотиви за внасяне на въпрос за противоконституционност по реда на чл. 150, ал. 2 от Конституцията “ изрично се посочва ( като „приложимо право“! ) разпоредбата на чл. 2 от ДФЕС.

След това пък в изложението относно „аргументите“ за противоречие с Конституцията се твърди: „ Макар и принципът на върховенство на правото да възниква и се развива в различен контекст, и да се отличава с определена специфика в държавите - членки, съдът на ЕС извежда редица негови съществени измерения – законност и зачитане на правната йерархия, правна предвидимост и сигурност, забрана за обратно действие, закрила на правата и легитимните очаквания, възприети и на национално ниво, отчитайки потребностите на Съюзното право. (Решение № 5 от 11 май 201 7г. по к.д.№1 2/201 6г.)“. Ако делото няма връзка с правото на ЕС, на какво основание се прави позоваване на практиката на неговата съдебна институция?

Разбира се, какви са правните последици за главното дело от установяването на връзка с правото на ЕС са отделен въпрос – и е възможно в някои случаи да не следват никакви правни последици от значение за произнасянето на съда по същество. Във всички случаи обаче е дължимо излагането в искане от съд до Конституционния съд на основанията за установяване на връзка на главното дело с правото на ЕС и аргументиран анализ на правните последици от наличието на такава връзка. Ноторно е, че такава последица би била поне приложимост в целия ход на делото на Хартата на основните права на ЕС.

[1] В официалния български превод нелепо преведено „въвеждащо“ ( в оригиналната версия на френски език met en œuvre, аналогично и в цитираното решение на СЕС ) . Ноторно е, че нищо от правото на ЕС не се „въвежда“ никъде, вкл. във вътрешното право на държавите-членки .

[2] Приходите в бюджета на ЕС се формират основно от три източника: митата върху стоките, внесени от страни извън ЕС; отчисления от данъка върху добавената стойност, който е хармонизиран за всички страни, и вноски на всяка страна-членка, определяни като процент от брутния национален доход.

<footer