Supreme Court dismisses appeal on procedural grounds for non-justiciability of voidness claim in property division case.

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 72

гр. София, 22.02.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети февруари две хиляди двадесет и първа година в състав:

Председател: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА

Членове: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 3076 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК .

Образувано е по касационна жалба вх. № 11766/20.12.2019 г., подадена от Л. П. С., Р. Р. А., В. И. А., И. В. Д., И. В. А. и Е. Д. Н., чрез адвокат П. и адвокат Г., срещу решение № 368 от 24.10.2019 г. по гр. д. № 305/2019 г. на Окръжен съд – Пазарджик, с което е потвърдено решение № 260 от 8.07.2014 г. по гр. д. № 390/2013 г. на Районен съд – Велинград.

С потвърденото първоинстанционно решение съдът е отхвърлил предявения от Л. П. С., Р. Р. А., В. И. А., И. В. Д., И. В. А. и Е. Д. Н. срещу С. Д. Р., Д. Р. Р., Н. Р. Р., Н. П. Н., К. В. Д., И. В. Д., Т. Б. П., М. Н. Х., В. Б. П., И. В. П., Л. П. Ч. и Б. В. П. иск с правно основание чл. 75, ал. 2 ЗН - за прогласяване нищожността на допусната с решение № 87 от 23.06.2005 г. по гр. д. № 251/2003 г. на Районен съд – Велинград делба между С. Д. Р., Д. Р. Р., Н. Р. Р., П. Н. П. (починал впоследствие, с наследник Н. П. Н.), Н. П. Н., К. В. Д., И. В. Д., Т. Б. П., М. Н. Х., В. Б. П., И. В. П., Л. П. Ч. и Б. В. П. на дворно място (застроено и незастроено), цялото с площ от 400 кв. м, съставляващо УПИ * в кв. 210 по плана на [населено място], при граници и съседи: от запад - улица, от изток – УПИ *, от юг - имот с пл. № *, и от север - имот с пл. № *, ведно с построената в имота триетажна масивна вила със застроена площ от 82 кв. м, всеки етаж състоящ се от антре, веранда, три стаи и санитарен възел, с мансарден трети етаж, ведно с построената в имота масивна постройка на застроена площ от 12 кв. м, и дворно място, незастроено, цялото с площ от 450 кв. м, съставляващо УПИ * в кв. 210 по регулационния план на [населено място], при граници и съседи: от изток - улица, от север - имот с пл. № *, от юг - имот с пл. № * и от запад - УПИ *.

Въззивният съд е съобразил, че в исковата молба ищците са навели твърдения, че са наследници на Р. С. Н., роден на 5.11.1891 г., който бил собственик на имотите, предмет на делбата. Същите не били конституирани като страни в производството по гр. д. № 251/2003 г. по описа на Велинградския районен съд, поради което искат прогласяване нищожността на допуснатата с решение № 87/23.05.2005 г. по цитираното дело, влязло в законна сила, съдебна делба.

Ответниците са оспорили предявения срещу тях иск по чл. 75, ал. 2 ЗН като недопустим и неоснователен. Посочили са, че към момента на предявяване на иска за делба, както и впоследствие, ищците не са притежавали право на собственост върху имотите, допуснати до делба, тъй като още през 2000 г. са се разпоредили с тях чрез покупко-продажба в полза на Т. Б. П.. Постановявайки решението за допускане на имотите до делба, съставът, разгледал гражданско дело № 251/2003 г. по описа на Велинградския районен съд, се бил произнесъл и относно участието в него на ищците по исковата молба с правно основание чл. 75, ал. 2 ЗН, във връзка с искането на Т. П. за конституирането им като страна по делото. Позовавайки се на приетото в ТР № 1/19.05.2004 г. по гр. д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, ответниците са визирали, че участието на продавачите на имотите в делбеното производство е възможно само в хипотезата на позоваване от страна на наследниците, неучаствали в продажбата, на чл. 76 ЗН, каквото позоваване в случая не е налице. Отделно от това, имотите, допуснати до делба, не били собственост на наследодателя на ищците Р. С. Н., а на съпругата му С. Р. Н..

Окръжен съд – Пазарджик е приел, че по делото не се спори, че имотите, предмет на делбата, прогласяване нищожността на която се иска, са били одържавени от С. Р. Н., родена през 1892 г., починала на 10.10.1954 г. и оставила за наследници по закон съпруга си Р. С. Н. и брат си И. Р. Г..

И. Г. е починал през 1950 г. и е оставил за наследници по закон дъщерите си Т. И. Д. и Д. И. П. и сина си Р. И. Р.. Т. И. Д. е починала през 1987 г., като нейни наследници са синовете й К. и И. В. Д.. Р. С. Н. е починал на 29.04.1970 г. и е оставил следните наследници: съпруга Е. Н. Н., починала на 15.12.1991 г., брат Е. С. Н. и сестри С. С. А. и Н. С. Н.. Е. С. Н. е починал на 11.11.1967 г., като негови наследници са: съпруга Ц. И. Ж., починала през 1971 г., и син Е. Д. Н..

Сестрата на Р. С. Н. - С. С. А., е починала на 13.02.1968 г. и е наследена от децата й Р. П. А. и Л. П. С..

Р. П. А. е починал на 11.08.1999 г. и е оставил наследници по закон: съпруга Р. П. А., починала на 12.11.2003 г., и синове Р. и В. Р. А.. Вторият е починал на 9.01.2007 г., като негови наследници по закон са: съпруга В. А., дъщеря И. В. Д. и син И. В. А..

Сестрата на Р. С. Н. - Н. С. Н., е починала през 1976 г., като е наследена от М. Н. С., осиновена при условията на чл. 55 СК от 1968 г. (отм.).

П. Н. П. е починал на 19.11.2010 г. и е оставил за наследник по закон сина си Н. П. Н..

С решение № 87/23.06.2005 г., постановено по гр. д. № 251/2003 г., влязло в сила, Районен съд - Велинград е допуснал съдебна делба между С. Д. Р., Д. Р. Р., Н. Р. Р., П. Н. П., Н. П. Н., К. В. Д., И. В. Д., Т. Б. П., М. Н. Х., В. Б. П., И. В. П., Л. П. Ч. и Б. В. П. на визираните по-горе имоти, при следните квоти: С. Д. Р. – 2/54 ид. ч., Д. Р. Р. – 2/54 ид. ч., Н. Р. Р. – 2/54 ид. ч., П. Н. П. – 3/54 ид. ч., Н. П. Н. – 3/54 ид. ч., К. В. Д. – 3/54 ид. ч., И. В. Д. – 3/54 ид. ч., Т. Б. П. – 4/27 ид. ч., М. Н. Х. – 2/27 ид. ч., В. Б. П. – 6/54 ид. ч., И. В. П. – 6/54 ид. ч., Л. П. Ч. – 6/54 ид. ч. и Б. В. П. – 6/54 ид. ч.

Въззивният съд е посочил и че не е спорно по делото, че преди предявяване на иска за делба ищците по иска с правно основание чл. 75, ал. 2 ЗН са се разпоредили с имотите, предмет на делбата, изцяло в полза на Т. Б. П.. Основание за извършване на тази сделка е бил издаденият констативен нотариален акт на името на Р. П. А. - техен наследодател. Предявявайки иска за делба срещу Т. П., ответниците в настоящото производство са заявили правата си върху имота, съответно са отрекли частично нейните права, тъй като тя е могла да придобие толкова права, колкото са имали нейните праводатели, а те, респективно техният наследодател, не са били изключителни собственици на имотите.

Въззивният съд е изложил, че в делбеното производство е бил разгледан въпросът за участието на сънаследниците, разпоредили се валидно с притежаваните от тях части в наследствения имот в полза на Т. П., като е било прието, че поради липсата на позоваване от страна на участващите сънаследници - ищци в делото за делба, на нормата на чл. 76 ЗН, надлежен ответник е именно приобретателката П.. Това разрешение на първоинстанционния съд е било прието за правилно от въззивната и касационната инстанции.

Окръжен съд – Пазарджик е намерил предявения иск по чл. 75, ал. 2 ЗН за допустим, но неоснователен.

Приел е, че ищците са се разпоредили със своите права от наследствения имот в полза на Т. П. преди образуване на делото за делба. Позовал се е на приетото в ТР № 1/19.05.2004 г. по гр. д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, че в отношенията между страните по разпоредителната сделка същата е валидна и е породила действие за тях от момента на сключването й.

Останалите сънаследници не са възразили против нея по реда на чл. 76 ЗН, поради което следва да се приеме за безспорно, че ищците нямат права върху имотите, предмет на делбата, съответно няма основание да участват в производството по делбата им. Относно доводите във въззивната жалба, че е „отречена възможността сънаследниците-прехвърлители да заздравят условната сделка“, се е позовал на задължителната съдебна практика, която държи сметка за това, че прехвърлителите доброволно са се лишили от правата върху имота, предмет на делбата, и именно останалите сънаследници, ако интересите им го налагат, могат да поискат обявяването на сделката за недействителна спрямо тях по реда на чл. 76 ЗН.

В конкретния случай ответниците по иска не само не са упражнили това си право, но и са предявили иска за делба именно срещу приобретателката П., поради което въззивният съд е заключил, че в делбеното производство са участвали всички страни, имащи качеството на задължителни и необходими другари в процеса, което обуславя неоснователност на иска по чл. 75, ал. 2 ЗН.

Въззивният съд е намерил за несъстоятелен довода на ищците, поддържан и пред него, че същите се легитимират като собственици на целия имот с представения констативен акт, което обуславя правото им да участват в делбеното производство. Изложил е, че сделката не е могла да породи вещноправното си действие по отношение на тези части от имотите, които не са били собственост на ищците, тъй като никой не може да прехвърли повече права, отколкото притежава, като в тази връзка е съобразил и че в исковата си молба ищците са навели твърдения, че имат права върху имотите и следва да участват в делбата, а не, че са изключителни собственици. Съдът е направил извод, че за притежаваната идеална част от имотите сделката е проявила своето действие между страните по нея и по този начин ищците са се лишили по своя воля от правата си. Защитната функция на нормата на чл. 76 ЗН е установена в полза на сънаследника, които не е извършил разпореждането и който желае в делбата да участват само сънаследниците. Онзи от сънаследниците, който се е разпоредил изцяло или отчасти със сънаследствена вещ, е легитимиран да отговаря по иска за прогласяване на недействителността, ако такъв е предявен, и да понесе санкциите на закона, доколкото някой от останалите сънаследници упражни правото си по чл. 76 ЗН.

Жалбоподателите считат въззивното решение за недопустимо, евентуално неправилно, като постановено при неправилно прилагане на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърдят, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК с оглед на следните въпроси:

1. В делбеното производство по гр. д. № 251/2003 г. по описа на PC - Велинград взели ли са участие всички страни, имащи качеството на задължителни и необходими другари.

Жалбоподателите считат, че по този въпрос атакуваното от тях решение противоречи на ТР № 178/30.06.1986 г. по гр. д. № 150/1985 г. на ОСГК на ВС и на ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС. Сочат, че и двете тълкувателни решения дават еднакво разрешение на случаите, когато лица, претендиращи право на собственост върху недвижим имот, оспорват нотариални актове, издадени по реда на чл. 537 ГПК, респ. чл. 483, ал. 2 ГПК (отм.), като въз основа на това разрешение следва да се приеме, че в делбеното производство по гр. д. № 251/2003 г., за да може правото на собственост на касационните жалбоподатели върху процесните имоти, установено с констативен нотариален акт № 27, том IX, дело № 2662/1997 г. по обстоятелствена проверка, да бъде отречено, те е трябвало да са конституирани като задължителни другари, за да е изпълнено императивното условие за предявен иск от засегнатите лица срещу титуляра (в случая титулярите) на акта. Постановеното в решението на ОС - Пазарджик, че като не е упражнено от ответниците правото им по чл. 76 ЗН, а искът за делба е предявен срещу приобретателката по последваща сделка Т. П., поради което следва да се приеме, че в делбеното производство са участвали всички страни, имащи качеството на задължителни и необходими другари, поради което предявеният иск се явява неоснователен, противоречи на така приетите с тълкувателните решения на ВС и ВКС разрешения.

2. Следвало ли е ОС - Пазарджик при постановяване на решението си да съобрази приложението на разпоредбите на чл. 537, ал. 2 ГПК (респ. чл. 431, ал. 2 ГПК, отм.) спрямо решението, за което се претендира прогласяване на нищожност.

Жалбоподателите считат, че по този въпрос съдът е действал в противоречие с указанията, дадени в т. 1 на ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които при проверка правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Така въззивният съд е бил длъжен да съобрази, че разпоредбите на чл. 537, ал. 2 ГПК (респ. чл. 431, ал. 2 от ГПК, отм.) са императивни и в обществен интерес разпореждат оспорванията на резултатите на специално уредено от закона производство за проверка и признаване съществуването на правото на собственост да се извършва единствено по исков ред срещу титуляра на издадения акт. След като не е направил това, окръжният съд е постановил акт, който следва да бъде касиран.

3. Дали, когато отчуждилият имота наследник/съсобственик се е легитимирал с нотариален акт по обстоятелствена проверка и претендиращите трети лица-съделители не са упражнили правата си по чл. 76 ЗН по отношение на прехвърлителната сделка, то имотът не следва да не се допуща до делба поради това, че не е оспорена легитимацията, установена с констативния акт и имотът вече не е съсобствен.

Жалбоподателите намират, че отговорът на този въпрос от касационната инстанция е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото, като се развие възприетото в практиката на ВКС, изразена в решение № 167/24.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1889/2013 г., I г. о., ГК, че в производството по делба „Делбеният съд следва да разреши колизията на права върху делбените имоти, за да установи действителните права на страните.“.

Постъпили са отговори на касационната жалба, подадени от Л. П. Ч., чрез особения й представител адвокат Й. А., С. Д. Р., Д. Р. Р., Н. Р. Р., Н. П. Н. и И. В. Д., чрез адвокат С. К., в които са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване.

Въз основа на гореизложеното, съдът намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Първият от въпросите, формулирани в изложението, не е такъв по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. На този конкретен въпрос съдът дължи отговор след като разгледа спора по същество, обсъди доводите на страните и анализира събраните по делото доказателства.

Независимо от горното, съдът държи да отбележи, че въззивното решение е съобразено със закона и съдебната практика, включително с постановките на ТР № 1/19.05.2004 г. по гр. д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, съгласно които, за да се извърши делбата между действителните съсобственици, ако е заявен искът по чл. 76 ЗН, като главна надлежна страна в процеса следва да участва сънаследникът прехвърлител; ако иск по чл. 76 ЗН не е предявен (както е в конкретния казус), прехвърлителят не следва да участва като главна страна в делбеното производство, респективно – делбата без негово участие не е нищожна. Вторият въпрос е изцяло неотносим към делото, доколкото в случая липсва предявен иск по чл. 537, ал. 2, изр. второ ГПК за материално право, насочен срещу лицата, легитимиращи се с нотариален акт № 27, том IX, дело № 2662/1997 г., като за ищците по делото за делба не е и съществувало законово задължение за предявяване на такъв иск. Във фазата по допускане на делбата съдът е длъжен да разгледа направените оспорвания относно действителните права на съделителите, включително да провери дали на някого от тях не са били прехвърлени чужди (принадлежащи на другите съсобственици на вещта) права.

Третият въпрос е също ирелевантен към мотивите на атакуваното пред настоящия съд въззивно решение. Той има отношение към основателността на предявения иск за делба на имотите, по който е налице влязъл в сила съдебен акт.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо. Същото не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

С. Д. Р., Д. Р. Р., Н. Р. Р. и Н. П. Н. имат право на направените пред ВКС разноски за адвокат – по 300 лв. за всеки един от тях.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 368 от 24.10.2019 г. по гр. д. № 305/2019 г. на Окръжен съд – Пазарджик.

ОСЪЖДА Л. П. С., ЕГН [ЕГН], Р. Р. А., ЕГН [ЕГН], В. И. А., ЕГН [ЕГН], И. В. Д., ЕГН [ЕГН], И. В. А., ЕГН [ЕГН] и Е. Д. Н., ЕГН [ЕГН], всичките със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет. 12, офис 15 – адвокат П. П. и адвокат Д. Г., да заплатят на всеки един от ответниците по касационната жалба: С. Д. Р., ЕГН [ЕГН], Д. Р. Р., ЕГН [ЕГН], Н. Р. Р., ЕГН [ЕГН] и Н. П. Н., ЕГН [ЕГН], всичките със съдебен адрес: [населено място], [улица] – адвокат Светлана К., разноски за адвокат пред ВКС в размер на 300 лв. (триста лева).

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.