Supreme Court dismisses appeal on ownership by prescription against municipality due to lack of legal basis and evidence.

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5

София, 07.01.2015 година

Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 05.11.2014 две хиляди и четиринадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА

ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

при секретар

изслуша докладваното от председателя (съдията) ЗЛАТКА РУСЕВА

дело № 5734/2014 година

Производството е по член 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№22825/07.08.2014г.,подадена от С. Р. А. и Н. Р. А.,и двамата от [населено място],чрез пълномощника им адвокат А. И. А.,против решение №977/26.06.2014г. на Варненски окръжен съд,постановено по в.гр.д.№930/2014г. по описа на същия съд,с което се отменя решение №832/24.02.2014г.,постановено по гр.д.№5863/2013г. по описа на Варненски районен съд,25 състав и вместо него е постановено:отхвърля иска на С. Р. А. и Н. Р. А.,срещу [община], за приемане за установено по отношение на ответника [община],че С. Р. А. и Н. Р. А. са собственици по давностно владение на 300/1300 кв.м. идеални части от описания в решението недвижим имот,на основание член 124 ГПК,като са присъдени разноски по делото.

В касационната жалба се правят оплаквания,че постановеното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон,съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост,като се иска неговата отмяна.

В изложението си на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение,инкорпорирано в точка първо римско от касационната жалба,касаторите заявяват,че е налице хипотезата на член 280 ал.1,т.1 ГПК,като правният въпрос,разрешен с обжалваното решение е следният/цитирам/:

„1.Върху идеални части от частен поземлен имот,придобит чрез покупка от частен собственик през 1966г.,който имот или ид.части от него не са били ничии никога,за който имот никога-физическо лице,юридическо лице,държава или община не е имало претенции за владение на същия,за да бъдат отблъснати от владеещия имота,за който до предявяване на искане за извършване на обстоятелствена проверка за давностно владение пред общината няма издаден АДС или АОС,който не попада под разпоредбите на пар.42 от ЗИДЗОС ДВ бр.96/1999г. в редакцията към 2005г.,без общината или държавата да е придобила правото на собственост по някой от посочените в ЗДС или ЗОС способи,законосъобразно ли е само с издаването на АЧОС/№7359/15.02.2013г. на [община]/държавата в минало време от 1966г. до 1990г. по реда на чл.6 от ЗС да е станала собственик,а понастоящем от 1990г-общината.

2.Посоченият правен въпрос е разрешен в противоречие с решение №183 от 01.08.2013г. на ВКС,Іго,постановено по гр.д.№847/2012г. по реда на чл.280 от ГПК.”

С решаващите си мотиви,въззивният съд е констатирал,че наследодателят на ищците Руси А. Н. чрез покупка,обективирана с нот.акт №39/1966г. ,е придобил правото на собственост върху лозе с площ от 1000 кв.м.,находящо се в землището на [населено място],В. в местн.”К.”,като приживе общият наследодател Руси Н. дарява на дъщеря си С.

Р. собствените си и наследствени 4/6 идеални части от гореописания имот,целият от 1000 кв.м. заедно с 4/6 идеални части от стопанска сграда в същия по силата на нот.акт №75/1997г.,а впоследствие с нот.акт №175/1997г. С. Р. прехвърля на брат си Н. Р. само 2/6 идеални части от имота-лозе,цялото с площ от 1000 кв.м,без построената в него сграда,като в резултат на тези сделки собствеността върху земята е по ½ идеална част за двамата съсобственици-настоящи ищци,а собствеността върху постройката е придобита само от С.

Р..В исковата си молба ищците твърдят ,че имота от придобиването му и понастоящем се владее в едни и същи граници,които били определени със заповед № КД-14.3-22/22.02.2009г. на началник на СГГК В.,с посочените в същата идентификатори на поземления имот,като площта му е 1300 кв.м,като именно спора е за тези 300 кв.м-съответно 300/1300 кв.

м ид.части,за които ответника- [община] е съставила акт №7359/15.02.2013г. за частна общинска собственост,които според ищците са били придобити на основание давностно владение,изтекло в тяхна полза-на основание член 79 ЗС.С оглед на тези твърдения,изложени в исковата молба,а именно за упражняването на давностно владение от ищците за периода от 1966г до датата на исковата молба-24.04.2013г.,след анализ на събраните в тази връзка доказателства,както и съобразно изискванията на нормата на член 68 ЗС,като установеното владение следва да е явно ,трайно и несъмнено,съдът е стигнал до извода че такова своене на процесната част от имота е спрямо Държавата,респ.

Общината,тъй като и самите ищци не твърдят да са упражнявали такова владение срещу трето физическо лице.Съдът е приел,че ищците не са придобили по давност процесната част от имота,тъй като не е изтекъл предвидения в закона 10 годишен срок,защото в периода от 1966г. до 1996г давност в тяхна полза не тече,поради предвидената в член 86 ЗС законова забрана за това, впоследствие,съгласно пар. 1 от ЗД на ЗС/ДВ бр.46/2006г.

и сл./ е наложен мораториум и давността за придобиване на общински или държавни имоти спира да тече до 31.12.2011г.

Видно от цитирания изцяло по-горе,формулиран от касаторите като правен въпрос,разрешен според тях с постановеното от въззивния съд решение в противоречие с практиката на ВКС,същият е неотносим към решаващите мотиви на съда и не кореспондира,нито обуславя правните му изводи.Така,както е поставен от касаторите,под формата на въпрос отново се излагат твърдения на последните за придобиването на процесната част на имота по давностно владение,които обаче съдът е приел за неоснователни ,въз основа преценката на доказателствата по делото и изискванията на разпоредбите на закона в тази връзка.Тези доводи,изложени в точка първа от изложението на касаторите,всъщност са по същество на спора,който съдът е длъжен да реши с оглед представените доказателства и с оглед на които формира правните си изводи,поради което същите кореспондират на касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на член 281,т.3 ГПК, различни от основанията за допускане на касационно обжалване по смисъла на член 280,ал.1 ГПК.

С оглед изложеното,касационният съд намира,че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №977/26.06.2014г. на Варненски окръжен съд,постановено по в.гр.д.№930/2014г. по описа на същия съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: