Supreme Court dismisses cassation appeal regarding unjust enrichment claim where payment was made to settle disputes with third parties.

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 109

София, 04.04.013 година

Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на 28.03. две хиляди и тринадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА МАРИАНА КОСТОВА

при участието на секретаря

и в присъствието на прокурора

изслуша докладваното от председателя (съдията) Л.Илиева

т.дело № 1096 /2013 година

Производството по делото е образувано по реда на чл.288 във вр. с чл.280, ал.1,т.1 и т.2 ГПК по повод постъпила касационна жалба от А. П. А. , ЕГН [ЕГН] от [населено място], чрез адвокат И. Н., с вх.№240 от 05.01.2012 г. на Пловдивския окръжен съд, срещу Решение №1685 от 30.11.2011 г. по в.гр.д.№2616/2011 г. на Пловдивския окръжен съд, въззивно ГО- девети състав, с което е потвърдено решение №2506 от 27.05.2011 г.

по гр.д.№12253/2010 г. на Пловдивския районен съд, ХІХ гр.състав, с което е уважен предявеният от Н. Т. Т., [ЕГН] от [населено място] срещу касатора иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.първо ЗЗД за сумата 23 300 лв., като получена без основание, както и иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 916.03 лв. мораторна лихва.

Пловдивският окръжен съд е възприел изводите на районния съд относно правната квалификация на иска за главницата, както и за разпределяне на доказателствената тежест между страните по делото, а именно ищецът да докаже получаването на сумата, а ответникът- основанието, на което в качеството си на физическо лице я е получил.

Съдът е приел за безспорен факта на предаването на сумата от 23 000 лв. от ищеца на ответника, получаването й от ответника в качеството му на физическо лице, за което е издал и разписка, но той не е доказал наличието с ищеца на заемни отношения по смисъла на чл.240 ЗЗД, поради което въззивният съд е потвърдил правните изводи на районния съд за получаването на сумата без правно основание..

Касаторът твърди, че обжалваното решение е недопустимо, като постановено по нередовна искова молба, при допуснати нарушения на материалния и процесуален закон. Навежда доводите, че в нарушение на чл.55, ал.1, предл.първо ЗЗД във вр. с чл.22 и чл.23 ЗЗД е прието, че сумата му е изплатена от ищеца без правно основание.

Позовава се на факта, че плащането е станало на основание постигнато между страните по делото съгласие да се прекратят по между им споровете по търговски дела, със страни представляваните от тях търговски дружества, поради което в случая ищецът е договарял в полза на трето лице, а именно на представляваното от него дружеството [фирма], а ответникът- касатор е обещавал действията на трето лице- тези на представляваното от него дружество- [фирма].

Сочи и допуснато нарушение на чл.84, ал.2 ЗЗД при определяне началния момент на лихвата за забава върху главницата, квалифицирана по чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД . Подържа основанието за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като в обжалваното решение в нарушение на практиката на ВСРБ/ВКС-Решение №391 от 18.03.1960 г.

по н.д №240/60 г. на ІІІ Н.О. на ВС, съдът не е отчел възможността за договаряне в полза на трето лице, както и за обещаване действията на трето лице. Позовава се на противоречие със същото решение на ВС по процесуалния въпрос за недопускането на доказателства относно факта на прекратяване на търговските дела, посочени в исковата молба.

Поставя и правен въпрос за началния момент на лихва за забава върху главница, получена без правно основание, по който въпрос подържа допълнителното основание за достъп до касация по чл.280, ал.1,т.1 ГПК.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от страна активно легитимирана за това, срещу решение, подлежащо на касационен контрол/чл.286, ал.1,т.3 във вр. с чл.280, ал.2 ГПК, но само в частта за иска за главницата, поради което касационната жалба е допустима само в тази част.

Ответникът по касационната жалба оспорва основанията за достъп до касация, а по същество основателността на касационната жалба.

Предмет на иска с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД е вземане за мораторна лихва с цена от 916.03 лв.,т.е под обжалваемия минимум за касационно обжалване на граждански и търговски дела/чл.280, ал.2 ГПК/, поради което касационната жалба в тази й част е процесуално недопустима.

Обжалваното въззивно решение в останалата част не следва да се допуска до касационен контрол.

Не са налице подържаните основания за вероятната недопустимост на обжалваното решение, поради сочената от касатора едва в настоящето производство нередовност на исковата молба. Такива доводи не са навеждани във въззивната му жалба- в нея недопустимостта на първоинстанционното решение е подържана, поради разглеждането на иска на непредявено основание.

Съдът e извел правното основание на иска от фактите и обстоятелствата, съдържащи се в исковата молба и в допълнителната молба на ищеца, подадена по реда на чл.129, ал.2 ГПК за основанието на което той е заплатил сумата от 23 300 лв., като физическо лице, както и от становището на ответника, в дадения от него отговор по чл.131 ГПК.

В отговора си, находящ се на стр.15 от първоинстанционното дело, ответникът А. А. и настоящ касатор изрично е заявил, че процесната сума от 23 000 лв. представлява върната му част от предоставения от него на ищеца Н. Т. заем за закупуване на автомобил, при сключване на който и двамата са действали като физически лица.

Още повече, че определената в доклада на съда на основание чл.146, ал.1, т.2 ГПК правна квалификация на спорното право по чл.55, ал.1,предл. първо ЗЗД не само че не е оспорена от ответника, но той чрез адвокат Д. и изрично се е съгласил с нея. Доводи за допуснати нарушения в изготвения от съда доклад не се правени, липсват и възражения по дадената в доклада правна квалификация на иска, поради което въпросът за нередовността на исковата молба с оглед твърдените в нея факти и обстоятелства, относими към правната квалификация на иска, е преклудиран.

Съгласно чл.280, ал.1 ГПК основанието за достъп до касация е формулиран от касатора значим за изхода на делото правен въпрос, разрешен при някое от допълнителните основания за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Чрез възпроизвежданите доводи за неправилност на обжалваното решение, касаторът е допуснал смесване на основанията за достъп до касация с основанията за касационно обжалване по чл.281,т.3 ГПК, каквито са тези за твърдяната неправилност на обжалваното решение. Не е изпълнил задължението си по чл.284, ал.3,т.1 във вр. с ал.1,т.3 ГПК да формулира точно и мотивирано основанието за допускане на касационно обжалване. Формулираният от касатора правен въпрос определя границите, в които съдът се произнася по чл.288 ГПК. Касационният съд нито е длъжен нито може да извежда правния въпрос от значението за изхода на делото от твърдениаята на кастора. Той може само да го квалифицира и конкретизира- вж.т.1 на ТР1-2010 ОСГКТК.

Недопустими са доводите на касатора за постановяване на обжалваното решение в противоречие с трайната практика на ВКС, включително и с приложеното решение №391 от 18.03.1960 г. по н.д №240/60 г. на ІІІ Н.О. на ВС, поради неприлагане на разпоредбите на чл.22 и чл.23 ЗЗД с оглед наличие на обстоятелства, установяващи договаряне от ищеца в полза на трето лице- търговското дружество [фирма], на което дружество ищецът е управител. Такива доводи се навеждат за първи път пред касационната инстанция, а от същността й на проверяваща, а не инстанция по същество произтича и недопустимостта в производството пред ВКС да се събират нови доказателства и да се допускат до разглеждане нови защитни средства, които не са били заявени в инстанцията по същество- вж. т.9 на ТР1-2001-ОСГК.

Не е налице и подържаното допълнително основание за достъп до касация по чл.280, ал.1,т.2 ГПК. По процесуалния въпрос за задължението на съда да обсъди приложеното по делото доказателство, приложеното решение №391 от 18.03.1960 г. по н.д №240/60 г. на ІІІ Н.О. на ВС не е постановено в противоречие с обжалваното въззивно решение. То е постановено при стария процесуален ред, при който допускането на нови доказателства от въззивния съд не е свързано преклузията, въведена с чл. 266, ал.1 във вр. с чл.146, ал.3 ГПК. Касаторът не е направил доказателствени искания във връзка с дадената в доклада на съда правната квалификация на иска, поради което преклузията за кастора да сочи нови доказателства, след като не са били налице условията на чл.147 ГПК, е станала окончателна и параметрите на спора са тези, очертани с доклада по делото.

Водим от горното състав на търговската колегия на Върховния касационен съд

О П Р Е Д Е Л И:

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на А. П. А., ЕГН [ЕГН] от [населено място] срещу решение №1685 от 30.11.2011 г. по в.гр.д.№2616/2011 г. на Пловдивския окръжен съд, възивно Г.О., девети състав, в частта, с която е потвърдено решение №2506 от 27.05.2011 г. по гр.д.№12253/2010 г. на Пловдивския районен съд, ХІХ гр.състав, в частта, с която е уважен предявеният от Н. Т. Т., [ЕГН] от [населено място] срещу касатора А. П. А. , иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 916.03 лв. мораторна лихва.

Определението в тази си част подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от съобщението пред друг състав на ВКС-ТК.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1685 от 30.11.2011 г. по в.гр.д.№2616/2011 г. на Пловдивския окръжен съд, възивно Г.О., девети състав в останалата му част.

Определението по чл.288 ГПК е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: