Supreme Court allows cassation appeal and orders plaintiffs to pay defendant's legal fees despite procedural suspension.

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 500

гр. София, 05.07. 2012 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на втори юли през две хиляди и дванадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА

БОЯН ЦОНЕВ

като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев частно гр. дело № 282 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1, във вр. с чл. 248, ал. 3, изр. 2 и с чл. 278, ал. 4 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на ответника Х. А. Х. срещу определение № 772/20.03.2012 г., постановено по частно гр. дело № 743/2012 г. на Варненския окръжен съд – в частта му, с която, като е потвърдено определение № 915/16.01.2012 г. по гр. дело № 18425/2010 г. на Варненския районен съд, е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за осъждане, на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК, на ищците Ж. П. М. и В. С. М. да му заплатят сумата 600 лв., представляваща сторените от него разноски по делото за заплащане на адвокатско възнаграждение.

Частната касационна жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваната част от определението. Сочи се като неправилен извода на въззивния съд, че на жалбоподателя-ответник не следва да се присъждат разноски, тъй като имало забрана за извършване на процесуални действия при спряно и след това прекратено производство, поради непоискване възобновяването му от никоя от страните. В тази връзка се изтъква, че страните са длъжни да спазват указанията на съда, а съобщение с препис от исковата молба и указания за депозиране на отговор на същата, жалбоподателят получил преди получаване на препис от определението за прекратяване на производството по делото, като именно в изпълнение на тези указания е подаден отговорът на исковата молба, в който изрично е поискано от първоинстанционния съд да ревизира определението си за спиране на производството, което въззивният съд е приел за противоречащо на закона. Изтъква се и че първоинстанционният съд изобщо не се е произнесъл по това искане, като е изложено становище, че незаконосъобразното бездействие на съда не може да рефлектира негативно върху правата и законните интереси на страните.

Ответниците по частната касационна жалба – ищците Ж. П. М. и В. С. М., в отговора си излагат становище и съображения за неоснователност на жалбата и за правилност на обжалваното определение.

Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, от който зависи изходът на спора по частното производство пред въззивния съд, и по отношение на който е налице и някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 от ГПК.

В писменото изложение (уточнено с молба-допълнение от 18.05.2012 г.) на основанията за допускане на касационното обжалване, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК, от страна на жалбоподателя се извежда правният въпрос (уточнен и конкретизиран от съда, съгласно т. 1, изр. 3 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) по приложението на чл. 78, ал. 4 от ГПК – следва ли на ответника да се присъждат разноски при прекратяване на производството по делото, по отношение на който правен въпрос жалбоподателят навежда и трите допълнителни основания по т. 1, т. 2 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.

За да постанови обжалваната част от определението си, въззивният съд е приел, че първоинстанционното производство по делото е прекратено на основание чл. 231 от ГПК – поради ненаправено искане за възобновяването му от никоя от страните, включително от ответниците, които в отговора на исковата молба са изтъкнали, че не са дали съгласие за спирането на производството, а напротив – имат желание във възможно кратък срок да се отхвърлят предявените срещу тях неоснователни искове, но не са обжалвали определението за спиране, което е постановено в противоречие със закона. Въззивният съд е приел също, че ответниците (в това число и жалбоподателят) са извършили процесуални действия – подаването на отговора на исковата молба, и са представили доказателствата за направените разноски за адвокатско възнаграждение, по вече спряното производство и след като жалбоподателят е бил уведомен за спирането. В тази връзка въззивният съд е извел и решаващия си извод, че на жалбоподателя-ответник не следва да се присъждат претендираните разноски, направени от него докато е имало забрана да се извършват процесуални действия и при производство, което е прекратено поради непоискване възобновяването му от никоя от страните.

Предвид изложеното, настоящият състав на ІV-то гр. отд. на ВКС намира, че разрешаването на изведения от жалбоподателя правен въпрос е обуславящо изводите на въззивния съд при постановяване на обжалваната част от въззивно определение, където този въпрос е разрешен в противоречие с установената, задължителна за първоинстанционните и въззивните съдилища, практика на ВКС, намерила израз и в следните, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, определения:

определение № 89/22.01.2010 г. по ч.т.д. № 752/2009 г. на І-во търг. отд. на ВКС, определение № 289/12.05.2011 г. по ч.гр.д. № 255/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, определение № 429/02.11.2010 г. по ч.гр.д. № 417/2010 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС. Там е прието следното: Правото на разноски е признато от закона имуществено право за възмездяване на страната за разноските по извършените процесуални действия и за защита по иницииран от или срещу нея съдебен процес.

В случаите, когато образуваното срещу нея (като ответник по иска) производство е прекратено, законодателят й дава право да иска да бъде възмездена от ищеца – чл. 78, ал. 4 от ГПК, без да конкретизира основанието за прекратяването на производството, което е без значение за реализирането на правото й на разноски.

Щом ответникът е получил препис от исковата молба и е сторил разноски за да подаде отговор, при прекратяване на производството за него възниква правото да бъде обезщетен за сторените разноски. Той е длъжен да изчерпи доводите и възраженията си с отговора срещу исковата молба, а ползването на адвокатска помощ при тази му дейност е наложително, с оглед предвидените от процесуалния закон преклузии.

Всички разноски, свързани с ползването на такава помощ, се дължат на ответника при прекратяване на делото – достатъчно условие за възникване на правото по чл. 78, ал. 4 от ГПК е разходите да са сторени след получаване на препис от исковата молба с указания по чл. 131 от ГПК и преди ответникът да е уведомен за прекратяването на производството.

Освен това, съдът извършва проверка по допустимостта на предявените искове и на образуваното по тях съдебно производство, и без да е налице искане от страните за това, а разпоредбата на чл. 78, ал. 4 от ГПК не свързва правото на ответника да получи направените разноски с наличието на такова искане, т.е. съдът би могъл да прекрати производството по делото, и без да е налице искане за това, което не би могло да лиши ответника от възможността да претендира направените по делото разноски, доколкото подобно ограничение на това негово право в разпоредбата на чл. 78, ал. 4 от ГПК не е установено.

Настоящият състав на ІV-то гр. отд. на ВКС изцяло споделя, така формираната по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК практика. В допълнение следва да се посочи, че възприетото в нея разрешение на поставения и по настоящото дело правен въпрос по приложението на чл. 78, ал. 4 от ГПК важи и в случаите като настоящия, когато процесуалните действия, включително подаването на отговор на исковата молба, са извършени и ответникът е заплатил адвокатско възнаграждение за тях, при спряно производство по делото.

В тези случаи действително е налице процесуална забрана за съда и страните да извършват процесуални действия по делото, но тя не е абсолютна – допустимо е да бъдат извършвани процесуални действия във връзка със спирането и с възобновяването, както и с допустимостта на производството. Освен това, подаването на отговор на исковата молба и извършването на други процесуални действия от ответника докато производството е спряно, не означава, че те изобщо няма да бъдат взети предвид от съда при и след евентуалното възобновяване на производството.

Ответникът не би могъл отнапред да знае дали то ще бъде възобновено или ще бъде прекратено. Поради това, няма пречка и докато производството е спряно, след като е получил препис от исковата молба, ответникът да ангажира адвокат и да му заплати възнаграждение (включително и за проучване на делото), респ.

– и да извърши чрез този адвокат процесуални действия в своя защита – да изготви и подаде отговор на исковата молба, да релевира пред съда процесуални пречки за предявяването и допустимостта на иска или за развитието и допустимостта на образуваното по него производство, да посочи и да поиска отстраняване на процесуални нарушения на съда, допуснати преди спирането или при постановяване на самото определение за спиране и пр.

Тези права на ответника, гарантирани с чл. 56 от Конституцията, своевременно да ангажира адвокат и да предприеме чрез него процесуални действия в своя защита, както и да бъде овъзмезден за направените във връзка с това разноски за адвокатско възнаграждение, включително при прекратяване на делото, не могат да му се отрекат само поради факта на спирането на производството, особено в случаите, когато самото определение за спиране е незаконосъобразно, както и предвид съществуващата възможност производството да бъде възобновено и тези процесуални действия да бъдат взети предвид от съда след възобновяването.

Този извод не се променя в случаите, когато спряното производство бъде прекратено, независимо от основанието за това, както е прието и в цитираната по-горе практика на ВКС.

С оглед изложеното, касационното обжалване на атакуваната част от въззивното определение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Разгледана по същество, частната касационна жалба е основателна.

Предвид така възприетото разрешение на поставения по делото правен въпрос по приложението на чл. 78, ал. 4 от ГПК, неправилно – в нарушение на тази правна норма въззивният съд е приел, че на жалбоподателя не следва да се присъждат претендираните от него разноски за адвокатско възнаграждение, тъй като са направени докато е било спряно производството по делото, и тъй като то е прекратено поради непоискване възобновяването му от никоя от страните, включително от жалбоподателя-ответник, който не е обжалвал и определението за спиране.

Жалбоподателят е ангажирал адвокат по делото и е подал чрез него отговор на исковата молба, след като е получил препис от последната и преди прекратяването на производството, поради което, както беше посочено и по-горе, той надлежно е упражнил правото си да претендира в срока по чл. 248, ал. 1, пр. 1, във вр.

с чл. 278, ал. 4 от ГПК, и следва да му бъдат присъдени, на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК, направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер 600 лв., за извършването на които също своевременно (още с отговора на исковата молба) са представени и доказателства. Без значение за това право на жалбоподателя по чл. 78, ал. 4 от ГПК е постановеното от първоинстанционния съд спиране на производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 1 от ГПК, още повече, че то е било незаконосъобразно – без дадено от ответниците съгласие за това.

Без значение е и това, че жалбоподателят-ответник не е обжалвал определението за спиране пред въззивния съд, още повече, че с отговора на исковата молба е направено изрично искане първоинстанционният съд сам да „ревизира” (да отмени) това свое неправилно определение, което той е могъл да направи съгласно чл. 253 от ГПК, тъй като определението за спиране, макар и преграждащо, не слага край на производството по делото, но първоинстанционният съд не се е произнесъл по това искане.

Основателно в тази връзка е и оплакването в частната жалба, че незаконосъобразното бездействие на съда не може да рефлектира негативно върху правата и законните интереси на страните. Въпреки, че въззивният съд е констатирал незаконосъобразността на определението за спиране, то й не се е съобразил и с това в случая.

Без значение за правото на разноски по чл. 78, ал. 4 от ГПК на жалбоподателя-ответник е и обстоятелството, че той, наред с останалите ответници и с ищците по делото, не е поискал възобновяване на спряното исково производство, прекратено поради това на основание чл. 231 от ГПК, тъй като макар и той да е процесуално легитимиран да иска такова възобновяване, поначало интерес от него имат най-вече ищците, които търсят съдебна защита с предявените искове.

По изложените съображения, въззивно определение следва да бъде отменено, като неправилно в обжалваната му част, като вместо това следва да бъде постановено осъждане на ищците, на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК, да заплатят на жалбоподателя-ответник, претендираните и направени от него разноски за адвокатско възнаграждение в размер 600 лв.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 772/20.03.2012 г., постановено по частно гр. дело № 743/2012 г. на Варненския окръжен съд – в обжалваната му част, с която, като е потвърдено определение № 915/16.01.2012 г. по гр. дело № 18425/2010 г. на Варненския районен съд, е оставена без уважение молбата на Х. А. Х. за осъждане, на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК, на Ж. П. М. и В. С. М. да му заплатят сумата 600 лв., представляваща сторените от него разноски по делото за заплащане на адвокатско възнаграждение;

ОТМЕНЯ определение № 772/20.03.2012 г., постановено по частно гр. дело № 743/2012 г. на Варненския окръжен съд – в обжалваната му част, с която, като е потвърдено определение № 915/16.01.2012 г. по гр. дело № 18425/2010 г. на Варненския районен съд, е оставена без уважение молбата на Х. А. Х. за осъждане, на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК, на Ж. П. М. и В. С. М. да му заплатят сумата 600 лв., представляваща сторените от него разноски по делото за заплащане на адвокатско възнаграждение; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК, Ж. П. М. и В. С. М. да заплатят на Х. А. Х. сумата 600 лв. (шестстотин лева), представляваща сторените от него разноски по делото за заплащане на адвокатско възнаграждение.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.