Supreme Court dismisses appeal on ownership claim against state due to lack of legal basis for usage right and acquisition prescription.

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 536

София, 05.02.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

Председател: Камелия Маринова

Членове: Веселка Марева

Емилия Донкова

като изслуша докладваното от съдията Донкова гр. д. № 2130/2024 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 120 от 07.03.2024 г. по гр. д. № 458/2023 г. на Окръжен съд - Враца е потвърдено решение № 187/27.07.2023 г. по гр. д. № 1570/2022 г. на Районен съд - Бяла Слатина, за отхвърляне на предявения от Г. Ц. Т. иск за признаване за установено по отношение на Държавата, представлявана от министъра на земеделието, че ищецът е собственик на следния недвижим имот: имот с идентификатор , находящ се в землището на [населено място], с площ 25 003 кв. м., местността „Д.“, земеделска земя трета категория, имот № * по картата на възстановената собственост и за предаване владението върху същия.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена в срока по чл. 283 ГПК от Г. Ц. Т. чрез пълномощника му адв. М. Г., в която са изложени съображения относно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.

Ответникът по касация е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска.

Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:

Производството пред районния съд е образувано по предявен от Г. Ц. Т. срещу държавата положителен установителен иск за собственост върху процесния имот. В исковата молба са изложени твърдения, че ищецът се легитимира като собственик на следните придобивни основания: предоставено право на ползване по параграф 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, трансформирано в право на собственост, чрез внесена равностойна земя в общинския поземлен фонд. При условията на евентуалност се е позовал на придобивна давност чрез упражнявано владение от 1988 г. до 2019 г. Посочил е, че имотът е бил записан като имот от Държавен поземлен фонд, с начин на трайно ползване „нива“.

Ответникът е оспорил активната материално-правна легитимация на ищеца.

По делото е установено, че с молба от 18.04.1995 г., подадена от Т. и трето лице /Т./ до кмета на общината, същите са направили искане за замяна на наследствени възстановени земеделски земи със земя от Общинския поземлен фонд, която ще се ползва за язовир. С протокол от 28.04.1995 г. на комисия при кметството е предложено за отдаване за временно ползване от 5 години площадка от 40 дка, която представлява заблатено пасище-трета категория, при граници: шосе, обработваема земя, река „Скът“ и селска мера. В служебна бележка от 25.04.1995 г. на ОбПК-Бяла Слатина е посочено, че молителите „ще бъдат настанени в имот в северозападната част на селото, отстояща на 100-150 м. от регулацията на селото“. От справка от ОС „Земеделие“ се установява, че няма данни за извършена замяна. С решение № 133/05.12.1998 г. на ПК – Бяла Слатина, на основание чл. 27 ППЗСПЗЗ процесният поземлен имот е възстановен на Държавен поземлен фонд. В регистрите към КВС имотът е записан като част от този фонд и през 2002 г. е актуван като частна държавна собственост.

С постановление за отказ да се образува наказателно производство от 15.07.2020 г. е приключила прокурорска преписка № TOБ-638/2020 г. на РП – Враца, образувана по жалба от 15.05.2020 г. на Г. Т., за това, че трети лица са разрушили част от дигата на рибарника и са окосили люцерната. В прокурорската преписка се съдържат данни за изграждането на рибарника през 1992 г. /в подадената от ищеца жалба и писмено сведение от същия/.

За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което искът е отхвърлен, въззивният съд е приел, че ищецът не се легитимира като собственик на въведените придобивни основания. Изложил е съображения за това, че не се е осъществило главното придобивно основание. Анализирал е съдържанието на нормата на пар. 4, ал. 2, т. 2 от ПЗР на ЗСПЗЗЗ /в редакцията й на ДВ, бр. 45 от 1995 г./, с оглед твърденията за наличие предпоставките за приложението й.

Посочил е, че ако ищецът докаже обстоятелството, че към 17 август 1990 г. е ползвал земя въз основа на акт на Президиума на Народното събрание, Държавния съвет или Министерския съвет, или въз основа на документ, издаден от ръководно длъжностно лице на народен съвет или кметство, аграрно-промишлен комплекс, селскостопанска бригада, трудово-кооперативно земеделско стопанство и горско стопанство, за него би възникнало право да придобие собствеността върху ползваната земя, чрез внасяне на равностойна на ползваната земя в държавния или общинския поземлен фонд.

По делото не е установено обаче, че на ищеца е предоставено право на ползване върху процесния имот до 17 август 1990 г., въз основа на описаните в цитираната норма актове. Горното не се установява от писмените доказателства. Липсва и фактическо осъществявано ползване, държане или владение върху имота от ищеца до 17 август 1990 г.

и по- конкретно преди периода 1992 г. - 1995 г. Този извод се налага от извънсъдебното признание на самия ищец, съдържащо се в жалбата и писменото сведение от същия, приложено по цитираната прокурорска преписка, съгласно което през 1992 г., той и неговият братовчед В. Х. Т., изградили рибарник в землището на [населено място].

В тази насока са и показанията на свидетелите М. и С., които заявяват, че Т. стопанисвал язовира в [населено място] от около 30 години, т.е. от около 1993 г. Извод за още по-късен начален момент на тази фактическа власт, а именно от 1995 г., може да бъде направен от представените с исковата молба писмени доказателства.

Единствено в показанията на свидетеля Б. се възпроизвежда факта, че имотът е бил стопанисван от 1988 г. – 1989 г., като преди това е представлявал сметище, но съдът ги е счел за недостоверни в тази част и не ги е кредитирал, предвид противоречието им с останалите доказателства.

По отношение на придобивната давност като основание за придобиване на правото, са изложени съображения, че съгласно чл. 86 ЗС, в редакцията му до ДВ, бр. 31/1996 г. не може да се придобие по давност вещ, която е държавна или общинска собственост. За имотите частна държавна собственост, нормата на чл. 86 ЗС, в редакцията на ДВ, бр. 31/1996 г.

в сила от 01.06.1996 г., вече не е установявала забрана за придобиване по давност. Течението на придобивната давност за имоти частна държавна собственост е спряно с нормата на пар. 1 ЗДЗС, но в последния ден преди изтичане на десетгодишния срок, т.е. считано от 01.06.2006 г. С решение № 3 от 24.02.2022 г. на Конституционния съд по к.

д. № 16/2021 г. са обявени за противоконституционни разпоредбите на § 1, ал. 1 ЗД ЗС /обн., ДВ, бр. 46/2006 г., посл. доп., ДВ, бр. 18/2020 г./ и на § 2 от Заключителните разпоредби на ЗИД ЗС /ДВ, бр. 7/2018 г./. Като последица от обявяването за противоконституционна на нормата на пар. 2 от Заключителните разпоредби на ЗИД ЗС /ДВ, бр. 7/2018 г./, с която е придадено обратно действие на продължаване на срока, се приема от КС, че придобивна давност е текла в периода 31.12.2017 г.

до 19.01.2018 г., защото обратното действие на материалния закон не може да засяга вече придобити права. За периода 31.05.2006 г. – 30.12.2017 г. и 20.01.2018 г. – 7.03.2022 г. придобивната давност за имоти частна държавна собственост е спряла да тече по силата на установения от законодателя мораториум. Такава започва да тече с влизане в сила на решението на Конституционния съд на 08.03.2022 г.

В случая при съобразяване на установените по делото факти, е направен извод, че фактическа власт върху процесния имот е била установена в периода 1992 г. – 1995 г., когато имотът не е можел да бъде придобит по давност, съгласно чл. 86 ЗС, но тази фактическа власт не е установена при начална липса на правно основание (завладяване).

За да достигне до това заключение съдът е взел предвид молбата от 1995 г., както и протоколното решение от 28.04.1995 година, съгласно което назначената комисия е предложила отдаване на молителите за временно ползване от 5 години площадка от 40 дка. В обобщение е направил извод, че упражняването на фактическа власт от ищеца е започнало като държане и презумпцията на чл. 69 ЗС следва да се счита оборена.

За да се приеме в този случай, че е налице промяна на държането във владение, упражняващото фактическата власт лице следва открито и недвусмислено да демонстрира промяна в намерението за своене на имота спрямо собственика, каквото не е установено по делото. Съобразил е като факт и отдаването на процесния имот от ответника под аренда, ведно със следващото от това получаване на граждански плодове още от 2010 г.

Посочил е, че това обстоятелство само по себе си не води до извод за наличие на явно и несъмнено владение от ответника и не би било достатъчно, за да се приеме, че е оборено придобиване по давност от ищеца. В случая обаче липсват каквито и да било доказателства за предприети от него действия, с които несъмнено да е демонстрирал завладяване на имота, промяна в намерението фактическата власт да се упражнява вместо другиго за себе си, придобило външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на държавата като собственик.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата касаторът е поставил следните процесуалноправни въпроси, формулирани от настоящата инстанция съобразно правомощията й по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си всички искания и възражения на страните, да прецени доказателствата и да направи фактически констатации, като посочи кои факти намира за установени и кои не; 2.

Нормата на пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ /в ред. към 1995 г./, с която е дадена възможност на гражданите, които към 17 август 1990 г. ползват земи въз основа на актове на Президиума на НС, ДС или МС, имат право да придобият собствеността върху тези земи, включително и когато те се намират в Държавния горски фонд, следва ли да се тълкува разширително и кои актове следва да цени съдът при прилагането й; 3.

Кои действия на невладеещия собственик прекъсват течащата в полза на владеещия несобственик придобивна давност; сочи се противоречие с решение № 88/27.07.2016 г. по гр. д. № 661/2016 г. на ВКС, второ г. о.; 4. В рамките на прекомерно дългия срок на предвидения в пар. 1, ал. 1 ЗДЗС /обн., ДВ, бр. 46 от 2006 г.; посл. доп., бр. 18 от 2020 г./ мораториум на владелците на имоти – частна държавна или общинска собственост, следва ли да търпят безсрочно бездействието на държавата и общините, които не са стимулирани да предприемат необходимите действия за изпълнение на вменените им по закон задължения да стопанисват и управляват собствеността си с грижата на добър стопанин.

Цитирано е решение № 3 от 24.02.2022 г. на КС на РБ по к. д. № 16/2021 г. При положение, че държавата се е снабдила с акт за държавна собственост през 2002 г., може ли да се приеме, че след този период не следва да се прилага наложеният мораториум и в полза на владеещия несобственик е изтекла придобивна давност.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Първият въпрос е свързан със задължението на въззивния съд да обсъди събраните по делото доказателства, въведените от страните доводи и направените възражения, като изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. В случая такива изводи са направени в обжалваното въззивно решение, като същите са подробно аргументирани и обосновани..

Вторият въпрос е обусловен от изводите на съда, които са решаващи за изхода на делото, че в полза на ищеца не е било предоставено право на ползване към 17 август 1990 г., както изисква нормата на пар. 4, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ /изм. – ДВ, бр. 45 от 1995 г./. Твърдението на касатора е, че независимо от липсата на документ за предоставено право на ползване, същото се установява от поведението на длъжностните лица от кметството, които не са се противопоставили на изграждането на язовира. Този въпрос не може да доведе до допускане на касационно обжалване, тъй като правото на ползване не може да възникне по описания в касационната жалба начин.

Третият въпрос е обоснован с противоречие с възприетото в решение № 88/27.07.2016 г. по гр. д. № 661/2016 г. на ВКС, второ г. о., в което е посочено, че не може да се счита за смутено владението, което не е придобито и поддържано с насилие, нито придобивната давност –прекъсната, с подаване до прокуратурата на жалба от собственика, тъй като не се касае за противопоставяне от собственика на поведението на владелеца по отношение на имота. Същият не кореспондира с установената по делото фактическа обстановка, според която такава жалба е била подадена от касатора през 2020 г.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по четвъртия въпрос, който не може да обуслови същото, тъй като изложените мотиви за течението на придобивната давност за имоти частна държавна собственост, не са решаващи за изхода на делото. Освен това, тези допълнителни съображения са изцяло съобразени със съдебната практика, обективирана в решение № 50080/26.10.2022 г. по гр. д. № 1814/2021 г. на ВКС, II г. о. и решение № 50141/25.04.2023 г. по гр. д. № 3194/2021 г. на ВКС, I г. о. След обявяване за противоконституционен текста на § 1 ЗДЗС и на § 2 от ЗИД ЗС /ДВ, бр. 7/2018 г. /, придобивна давност за имоти частна държавна собственост тече за периода 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. и не тече в периода 31.05.2006 г. – 30.12.2017 г. и 20.01.2018 г. – 07.03.2022 г.

Поставените въпроси не могат да доведат и до допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид наличието на трайна съдебна практика по поставените въпроси, която не се нуждае от осъвременяване.

В обобщение, не се констатират предпоставки за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество.

С оглед изхода на делото касаторът следва да заплати на ответника по жалба направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 300 лв. /за юрисконсултско възнаграждение/.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 120 от 07.03.2024 г., постановено по гр. д. № 458/2023 г. по описа на Окръжен съд Враца.

Осъжда Г. Ц. Т. от [населено място], [община], да заплати на Държавата, представлявана от министъра на земеделието, сумата 300 лв. /триста лева/ – разноски по делото.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: