Supreme Court dismisses appeal as inadmissible due to lack of specific legal question and failure to prove EU law violation.

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 200

гр. София, 19.01.2026г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на тринадесети януари две хиляди двадесет и шеста година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИС Р. ИЛИЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЕРИК ВАСИЛЕВ

ЯНА ВЪЛДОБРЕВА

като изслуша докладваното от съдията Вълдобрева ч.гр.д. № 4905/2025г. , за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М., подадена чрез назначения по реда на ЗПрП процесуален представител адв. И. Ю., срещу определение № 19786 от 15.10.2025г., постановено по в.ч.гр.д. № 5705/2025г. на Софийския градски съд, ГО, ЧЖ-ІІ-Д състав. С него е потвърдено определение № 42384/18.10.2025г. по гр. д. № 53664/ 2023г. на Софийския районен съд, ГО, 51 състав, за връщане на исковата молба на М. против Софийския апелативен съд и за прекратяване на производството по делото, като недопустимо.

В частната касационна жалба са развити съображения за неправилност на атакувания съдебен акт. В изложението по чл.284, ал.3, т.1, във вр. с чл.278, ал.4 ГПК се преповтарят оплакванията от жалбата и се сочи наличие на основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и по чл.280, ал.2 ГПК.

Ответникът по частната касационна жалба Софийският апелативен съд не изразява становище.

Върховният касационен съд намира частната касационна жалба за процесуално допустима - подадена в преклузивния срок, от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

По предварителния въпрос за допустимостта на касационното обжалване ВКС намира следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба от Е. М., с която се претендира от Софийския апелативен съд, в качеството му на правоприемник на Апелативния специализиран наказателен съд (АСНС), обезщетение за неимуществени вреди в размер 24 000 лева, търпени в периода от 31.12.2022г. до 02.10.2023г. от нарушение на правото на ЕС, свързано с това, че по внохд № 102/2018г.

на АСНС ищецът бил осъден по непредявено обвинение. Според ищеца това противоправно деяние на ответника, довело до незаконното му лишаване от свобода и му причинило сериозни неимуществени вреди. Правното основание извежда от разпоредбата на чл.2в ЗОДОВ, във връзка с чл. 5, чл.6, чл.13, чл.14, чл.17 и чл.18 ЕКПЧ, чл. 6, чл.47, чл.48 и др.

на ХОПЕС, ДЕС/ДФЕС, като поддържа, че са нарушени правото му на свобода и сигурност, справедлив процес, презумпцията за невиновност, правото му на защита, както и принципът за недопустимост на осъждане по неповдигнато обвинение. По исковата молба в СРС било образувано гр.д. № 53664/2023г., което е прекратено с определение № 42384/18.10.2025г.

Съставът на СРС е приел, че изложените в исковата молба твърдения за осъждане на ищеца по непредявено обвинение налагат инцидентна проверка на законосъобразността и правилността на окончателния акт по внохд № 102/2018г. Такава проверка според съда е недопустима в рамките на иск по чл.2 и чл. 2в ЗОДОВ пред граждански съд, тъй като контролът върху актовете в наказателния процес се осъществява единствено по реда на инстанционното обжалване по НПК.

Предвид изложеното СРС е счел иска за процесуално недопустим и е върнал исковата молба.

За да постанови обжалваното пред ВКС определение въззивният съд на първо място е посочил, че му е служебно известно, че ищецът изтърпява наказание „лишаване от свобода“ по влязла в сила присъда; от привеждане на присъдата в изпълнение до момента М. инициира множество съдебни производства пред СРС и СГС със сходен предмет-претендира обезщетения за неимуществени вреди във връзка с разследването и осъждането му за извършеното тежко умишлено престъпление от общ характер, при твърдения за незаконност на повдигнатото и поддържано обвинение, на взетата мярка за неотклонение, на осъждането му в наказателното производство, на привеждането в изпълнение на влязлата в сила присъда;

претенциите са насочени против органите на държавна власт, ангажирани в съответната фаза – ГДБОП, ГДНП, Прокуратура на РБ, СГС, САС, ВКС и други, включително срещу магистрати, работили по наказателното производство. Въззивният съд е посочил, че му е служебно известно също, че от привеждане на присъдата му в изпълнение до края на 2024г.

М. подал над 1 000 искови молби в СРС и СГС. В периода от 01.01.2025г. до 27.01.2025г. (за по-малко от един месец) М. подал 269 броя искови молби, описани като страни и основание и номера на делата в приложени от СРС справки. В СГС инициираните от М. граждански дела за периода от 15.09.2020г. до 22.04.2025г. са над 400; в периода от 01.01.2024г.

до 18.11.2024г. (в който работните дни са 223) жалбоподателят бил конвоиран, т.е. бил е извън мястото на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода над 120 дни, с цел да му се осигури възможност за лично участие в производства пред СРС, СГС, АССГ, АССО, чийто инициатор е. Повече от 60 % от работните дни в посочения период ищецът е бил конвоиран за участие в съдебни производства, с което според въззивния съд се компрометира фактическото изтърпяване на наложеното наказание.

Многобройните искови молби, както и изложените в тях твърдения и петитум водят според въззивния съд до извода, че преследваната от ищеца цел не е защита на субективно право, а се преследват цели, несъвместими с добросъвестността. Такъв извод несъмнено може да бъде направен от служебно известната на съда информация за образуваните по искови молби на ищеца граждански дела в СРС с един и същ ответник – САС и с твърдения за едно и също увреждащо действие, поради което е недопустимо в различни производства да се претендира обезщетение за неимуществени вреди за отделни, вече изтекли към момента на подаване на предходната искова молба, респ.

устни състезания по делото, периоди, поради което е налице и хипотезата на чл.126, ал.1 ГПК за прекратяване на производството. На следващо място въззивният съд е приел, че твърдението на ищеца, че задържането му е незаконно, тъй като търпи наказание „лишаване от свобода“ въз основа на влязла в сила осъдителна присъда, постановена по непредявено обвинение, не може да обуслови допустимостта на иск за вреди срещу сочения в исковата молба ответник.

Правилността на влязла в сила присъда на наказателния съд не подлежи на инцидентна проверка в друго производство, възможните пороци на съдебния акт подлежат на контрол единствено по реда на инстанционното обжалване, а след като решението е влязло в сила, то не може да бъде ревизирано в рамките на друго производство.

Не на последно място съдът е изложил съображения, че за да бъде ангажирана отговорността на държавата за вреди по чл. 2в ЗОДОВ, е необходимо ищецът да изведе конкретни твърдения за съществено нарушение на приложимото право на Европейския съюз, като посочи в какво се състои нарушението и кой държавен орган го е допуснал.

В тази връзка е счел, че първоинстанционният съд е изпълнил процесуалното си задължение и е дал ясни указания на ищеца да изложи надлежни твърдения за съществото на твърдяното нарушение, като посочи конкретни действия или бездействия на държавния орган, а не абстрактни позовавания на правни норми. Въпреки дадената възможност, ищецът не е изпълнил тези указания.

Повторно формулираните основания в уточнителната молба представляват оплаквания за неправилност на съдебния акт на наказателния съд, а не надлежни твърдения за съществено нарушение на правото на ЕС, от което ищецът да е претърпял вреди. В заключение въззивният съд е приел, че предявеният иск е недопустим и с тези мотиви е потвърдил обжалвания пред него съдебен акт.

Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, намира, че не са налице предвидените в чл. 280, ал. 2 от ГПК основания за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция. Определението е валидно и допустимо и не съществува вероятност да е нищожно. Постановено е от надлежния съдебен орган, в предвидения в чл. 20 ГПК тричленен състав, в който се разглеждат въззивните дела; то е в правораздавателната власт на съда, в писмена форма е и е подписано. Не е налице и очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. За да постави акта си, съставът на СГС е приложил относимите към спора разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Касационно обжалване не може да бъде допуснато и на сочените основания по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Според дадените разяснения в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело (общо основание за допускане до касационен контрол). Върховният касационен съд не е задължен да изведе правния въпрос от изложението към касационната жалба. Той може само да го уточни и конкретизира. В случая липсва поставен от жалбоподателя релевантен за изхода на делото материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да определи рамките на произнасяне на ВКС. При липса на формулиран правен въпрос не може да се извърши преценка и за наличие на сочените основания за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Наведените доводи за неправилност на въззивния съдебен акт не са относими към основанията за допускане на касационно обжалване.

По изложените съображения, въззивното определение на СГС не следва да се допуска до касационен контрол.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на ІV ГО

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 19786 от 15.10.2025г., постановено по в.ч.гр.д. № 5705/2025г. на Софийския градски съд, ГО, ЧЖ-ІІ-Д състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: