Court dismisses appeal claiming administrative access restrictions violate property rights under Bulgarian Civil Code.

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 288

София, 30.05.2018 г.

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА

ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА

ВАНЯ АТАНАСОВА

разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 3853/2017 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от [фирма], ЕИК[ЕИК], представлявано от процесуалния представител на дружеството адв. Н. Г., против решение № 61 от 14.06.2017 г. по в.гр.д. № 121/2017 г. на Бургаския апелативен съд. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението поради необоснованост, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че по делото не са установени факти, които могат да се квалифицират като неоснователни действия по смисъла на чл. 109 ЗС, нарушаващи правото на собственост на ищеца и налагащи търсената от него защита по този ред. Твърди, че като изпълнител по договори за стопанисване и поддръжка, сключени както с ищеца, така и с други собственици на самостоятелни апартаменти в хотелския комплекс, и като собственик на терена, върху който е изграден комплекса и принадлежащите към него съоръжения за атракции, парк- градина, заведения за хранене и пр., е изпратил до всички собственици писма със сходното съдържание, съдържащо условия за допускане на гости и посетители до отделните апартаменти, чиято цел е осигуряване охрана на имотите им и на комплекса, без да създава ограничения на правото им да ползват имота.

В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси, за които твърди да са обусловили изхода на спора: 1/ Длъжен ли е съдът да обсъди всички събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност. 2/ Какви са материалноправните предпоставки на иска по чл. 109 ЗС: има ли значение за основателността на иска обстоятелството дали има конкретна форма или проява на недопускане до собствения на ищците имот;

необходимо ли е установяване на конкретно нарушение на правото им на собственост; предупреждението за извършване на конкретни действия, които взе още не са реализирани, достатъчно основание ли е за търсене на защита чрез иска по чл. 109 ЗС и какво трябва да представляват тези действия; трябва ли предупреждението да отговаря на някакви характеристика - да е достатъчно сериозно, да е неизбежно, да е от естество да внуши страх и пр.;

в какво трябва да се изразява въздействието, препятстващо пълноценното упражняване на правото на собственост - върху обекта на собственост, върху личността на собственика или друго; изискването на администратора за предварително предоставяне на данни за лица - чужди граждани, които възнамеряват да отседнат в имот в страната, който имот се намира в хотелски комплекс, представлява ли пречка за упражняване на правото на собственост;

има ли значение за отговора на този въпрос обстоятелството, че по силата на договор за стопанисване и поддръжка, администраторът е поел задължение да извършва охрана на имота на собственика и на комплекса, в който той се намира. Счита, че тези въпроси осъществяват основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, евентуално- на т.3 ГПК.

В отговор на касационната жалба ответникът по касация изразява становище, че не са налице сочените от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 63 от 17.02.2017 г. по гр.д. № 1566/2016 г. на Окръжен съд- Бургас, с което на основание чл. 109 ЗС касаторът [фирма] е осъден да се въздържа от действия, изразяващи се в недопускане до собствения на ищците И. А. Р. и Л. А. Р., граждани на Руската федерация, апартамент № 414, с идентификатор 51500.505.24.4.414, вх.Д, ет.4, на хотелски комплекс ”М.” в КК Слънчев бряг, на техни гости и посетители, и поставяне на условия за допускане на гости и посетители до посочения апартамент.

За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че ищците са придобили правото на собственост върху апартамент № 414, находящ се в хотелски комплекс „М., представляващ самостоятелен обект, без каквито и да било ограничения във връзка с обитаването му от собствениците и от други лица. Правото им на собственост не е ограничено и от обстоятелства, свързани с предназначението на имота, неговия вещноправен статут или местоположение.

Приел е, че сключеният между страните договор за стопанисване и поддръжка на имота съдържа клаузи във връзка с осъществяване от дружеството на дейности по поддържане на имота и определени услуги. Затова уведомяването на ищците с писма, с които им се вменяват задължение или се създават ограничения във връзка с приемането на различни лица, не представлява действие в изпълнение на договора.

По силата на свое собствено право дружеството няма правно основание да ограничава достъпа до имота на ищците от други лица, да изисква да бъде уведомявано за предстоящи посещения и да получава допълнителни суми. Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на ответника, че писмото не създава пречки за достъпа на определени лица до имота, като е посочил, че собственикът разполага със защитата на чл. 109 ЗС и тогава, когато е предупреждаван за извършване на действия, които ще доведат до нарушаване на правото му на собственост.

Неоснователно е искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по повдигнатите от касатора материалноправни въпроси относно предпоставките за уважаване на негагорен иск с предмет преустановяване на неоснователни действия на ответника. Въпросите нямат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като са намерили разрешение в съдебната практика и в правната доктрина, с което въззивният съд се е съобразил.

Безпротиворечиво се приема, че искът по чл. 109, ал.1 ЗС е способ за правна защита срещу всяко неоснователно действие, което пряко или косвено ограничава, смущава или пречи на собственика да упражнява своето вещно право в пълен обем. Основание за защита чрез иска се поражда при състояния, от които възникват заплашване и опасност от вредно и смущаващо въздействие, което произтича от упражняване на правомощия, но които субективно пречат и/или ограничават тези на потърсилия правната защита.

Функцията на иска е да отрече във всичките тези и други аналогични случаи правомерността и да предотврати неоснователните действия, поведение и състояния, както и премахване на последиците от тях/ ТР № 31/84 по гр.д. № 10/84 г. на ОСГК на ВС/. За уважаването на този иск е необходимо ищецът да докаже не само че е собственик на имота и че ответникът е осъществил неоснователно въздействие /действие или бездействие/, но и че последното създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот по-големи от обикновените, като преценката за това кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими, е конкретна по всяко дело /ТР № 4 от 06.11.2017 г.

по тълк.д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС/.

В случая въззивният съд е приел, че свободното ползване на собствения имот включва правото на собственика сам да реши кого да допуска в имота си, за какъв период от време и при какви условия, да сключва договори за безвъзмездното му ползване или за наем и пр., и това негово право не може да бъде ограничавано.

Доколкото няма законова норма, която да задължава собственика да ползва собствения си имот лично или само чрез членове на семейството си, включително и когато се касае за самостоятелен обект в сграда в режим на етажна собственост, или предварително да планира посещенията в имота на трети лица и срока на пребиваването им, в съответствие с цитираната по-горе съдебна практика въззивният съд е преценил като неоснователно действие, застрашаващо нормалното упражняване на правото на собственост, отправеното от касатора до ищеца изявление, че няма да се предоставя достъп до всеки апартамент/ което несъмнено включва и апартамента на ищците/ и до общите зони на комплекса без предварително изпратено писмено известие от страна на собствениците, съдържащо информация за броя на хората, техните имена и номер на паспорта, както и датите на личното им пребиваване.

В случая чрез едностранно волеизявление на изпълнителя по договора за стопанисване и поддръжка на хотелския комплекс се установяват задължения при упражняване на правото на собственост от собствениците на самостоятелни обекти в него, които не се основават на законови разпоредби, и по този начин косвено се създават пречка за ищците да ползват имота съобразно собствения си интерес.

Обстоятелството, че собствениците на самостоятелния обект са граждани на държава извън Европейския съюз, е неотносимо към изхода на спора по чл. 109 ЗС и не сочи на специфики, които да налагат друго разрешение на поставените материалноправни въпроси.

Неоснователно е искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставения от касатора процесуалноправен въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, тъй като въззивният съд е изпълнил това свое задължение. Обстоятелството, че при преценка на доказателствата по делото съдът е направил фактически и правни изводи, различни от тези, които касаторът счита за правилни, не може да обоснове извод за разрешаване на процесуалноправния въпрос в противоречие с практика на ВКС.

По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.

На основание чл. 78, ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответниците по касация И. А. Р. и Л. А. Р. разноски за адвокатско възнаграждение за тази инстанция в размер на 1 860 лв., съобразно представените с отговора на касационната жалба пълномощно, договор за адвокатска услуга и банково извлечение, доказващи плащането им.

Водим от гореизложеното съдът

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 61 от 14.06.2017 г. по в.гр.д. № 121/2017 г. на Бургаския апелативен съд.

ОСЪЖДА от [фирма], ЕИК[ЕИК], да заплати на И. А. Р. и Л. А. Р. разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред ВКС в размер на 1 860 / хиляда осемстотин и шестдесет/ лв.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ: