Legislator Case Law & Legislation
VKS-C828CC8486233F2FC2258C7E0031C7EC AI generated

Supreme Court dismisses appeal as procedural grounds for admissibility are not met under Civil Procedure Code.

Case Number VKS-C828CC8486233F2FC2258C7E0031C7EC
Court / Authority
Jurisdiction Bulgaria (BG)
Decision Date
Outcome Dismissed

Legislator summary

AI generated

The Supreme Court of Bulgaria dismissed the cassation appeal filed by the respondent against a second-instance judgment confirming a debt claim. The appellant argued that lower courts lacked authority to review tax seizure acts and questioned the necessity of inventory procedures for material assets. The court rejected these claims, ruling that mere disagreement with factual findings or legal conclusions does not constitute grounds for admissibility under the Civil Procedure Code.

Legislator headnote

AI generated

Art. 280, para. 1, items 1 and 3; Art. 280, para. 2, item 3 of the Civil Procedure Code: A cassation appeal is inadmissible if the grounds raised do not constitute a specific defect such as a clear error of law or a gross violation of procedural rules, as mere disagreement with the lower court's findings is insufficient.

Keywords

AI generated
cassation appeal admissibility Civil Procedure Code tax seizure act review inventory procedure requirement material asset valuation clear error of law procedural defect grounds

Cited Legislation

AI generated
Art. 280, para. 1, items 1 and 3 of the Civil Procedure Code
Art. 280, para. 2, item 3 of the Civil Procedure Code

Cited Case Law

AI generated
No specific cited cases were explicitly listed in the provided text excerpt.
AI generated

Need to analyze how this precedent applies to your matter?

Cross-reference this judgment against statutes, commentaries, and subsequent citing case law inside Legislator AI.

Open in Legislator →

Full text

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2351

гр. София, 10.05.2025 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 190 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Г. И. А., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. Ц. И. срещу решение № 139/05.11.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 201/2024 г. на Търговищкия окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 80/03.06.2024 г. по гр. дело № 270/2023 г. на Омурташкия районен съд (ОРС), е признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1, във вр. с чл. 417, ал. 1, т. 9 от ГПК, съществуването на вземането на ищеца „Т. гора“ ЕООД (в несъстоятелност) против (към) касатора-ответник, в общ размер 96 403.34 лв., от които: 65 904.05 лв. – главница, 4 503.80 лв. – законна лихва за периода 04.04.2018 г. – 05.12.2018 г., 25 995.49 лв. – законна лихва за периода 06.12.2018 г. – 25.10.2022 г. и законната лихва върху главницата от 25.10.2022 г. до окончателното изплащане на вземането, дължими на основание акт за начет № ...../05.12.2018 г., съставен от главен финансов инспектор при Агенцията за държавна финансова инспекция (АДФИ), и издадените въз основа на него заповед № 191/29.12.2022 г. за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист № ..../29.12.2022 г. по ч. гр. д. № 362/2022 г. на ОРС; в тежест на жалбоподателя е възложена и държавна такса по делото.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради необоснованост и нарушения на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора-ответник А., също чрез адв. И., като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) действат ли районният съд и окръжният съд като контролно-отменителна инстанция по акт за начет, ако той противоречи на закона и няма друг способ за неговата отмяна; 2) следва ли да се приеме, че липсват стоково-материални ценности, след като задълженото лице не ги е приело като количество и стойност; и 3) възможно ли е да се установи липса на стоково-материални ценности без да е извършена инвентаризация на тези стоково-материални ценности. Жалбоподателят навежда допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като поддържа, че по тези въпроси обжалваното въззивно решение противоречало на решение № 425/07.06.2010 г. по гр. д. № 1360/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 97/22.07.2019 г. по гр. д. № 2437/2018 г. на III-то гр. отд. на ВКС, както и че въпросите били от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Касаторът се позовава и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, като поддържа, че същото било явно необосновано.

Насрещната страна – ищецът „Т. гора“ ЕООД (в несъстоятелност), представлявано от синдика Д. Г., в отговора на касационната жалба излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а при условията на евентуалност – и доводи за неоснователност на жалбата.

За да постанови обжалваното въззивно решение, окръжният съд е установил, че съгласно отразеното в представения по делото акт за начет № ..../05.12.2018 г., ответникът-касатор, в качеството му на управител на ищцовото дружество, за времето 01.12.2014 г. – 04.04.2018 г. е причинил вреда на същото, допускайки липса на гориво към 04.04.2018 г., в това число: бензин – 29 777.599 л. и дизел – 2 440.82 л., на обща стойност 65 904.05 лв., произтичаща от доставено и заплатено гориво по фактури и разходни касови ордери към тях, осчетоводено, изписано и признато за разход, без наличие на първични счетоводни документи, доказващи извършения разход. Изписаното гориво – бензин, използван за служебния автомобил на дружеството „дачия дъстър“, в размер 11 413.12 л. е фактически изразходван, без отчитане на разхода, като по счетоводни данни в периода 01.01.2015 г. – 04.04.2018 г. в дружеството е била извършена доставка на бензин в размер 41 204.325 л., и при налично количество към 04.04.2018 г. – 13 606 л., то неотчетеното гориво е в размер на 29 777.599 л. х 2.05 лв./л., или общо на стойност 60 915.54 лв. В дружеството са извършени и разходи за доставка на дизелово гориво в размер 2 538.645 л., а наличното количество по счетоводни данни към 04.04.2018 г. е 97.825 л., като към 04.04.2018 г. неотчетеното дизелово гориво е 2 440.82 л., на стойност 4 988.51 лв.

Въззивният съд е приеил, че съгласно разпоредбите на чл. 22, ал. 2 и ал. 5 от ЗДФИ, по презумпция фактическите констатации по акта за начет се ползват с доказателствена сила, ако са подкрепени с доказателства, т.е. са надлежно обосновани – документирани с обективни, точни и коректни справки, таблици, констативни протоколи, обяснения на съответните лица и заключения на вещи лица – по аргумент от чл. 44, ал. 1 от ППЗДФИ.

Окръжният съд е установил, че в случая констатациите по акта за начет са направени въз основа на представени справки с изх. №№ 84/10.07. 2018 г., 83/10.07.2018 г., 82/10.07.2018 г. и 81/10.07.2018 г. относно закупено гориво (бензин и дизел) по отчетни периоди, като е извършен анализ на представените първични счетоводни документи за доставено гориво за периода 01.01.2015 г.

– 04.04.2018 г., отразени в регистрите на дружеството по дебита на счетоводна сметка 302 „материали“; посочени са конкретни дати и доставчици на гориво по описаните фактури, количества, начин на плащане и цена; направена е съпоставка по партиди и е направена нарочна таблица с корекция на неправилно осчетоводените и заведени фактури.

Взети са предвид наличните автомобили, периодът им на експлоатация и съответният вид гориво за всеки автомобил. Направен е извод за нарушение на принципа на документалната обоснованост на стопанските операции, т.е. – без да се спазват изискванията за съставяне на документите, според действащото законодателство – първични счетоводни документи – фискални/системни бонове, пътен лист/пътна книжка.

Установено е също, че в дружеството такива не са налични; не са издавани заповеди на управителя относно определяне разходните норми на горива на МПС на 100 км. пробег; липсват утвърдени в организацията разписани вътрешни актове, счетоводна политика и др. документи, свързани с експлоатацията на МПС; липсват документи, удостоверяващи разхода на гориво на 100 км.

пробег за МПС, собственост на дружеството, в това число – писма от лицензирана изпитвателна лаборатория, протоколи за установяване/замерване на реалната норма на разход на гориво на МПС, техническата документация на служебния автомобил, в която да е посочена основната разходната норма за съответния вид МПС.

Съдът е установил още и че в дружеството не са въведени с вътрешен акт контролни процедури, регламентиращи отчитането на разходваното гориво, за което е съставен констативен протокол № 3/31.07.2013 г.

На следващо място окръжният съд е установил, че при финансовата проверка са взети предвид оборотните ведомости и счетоводните справки на дружеството за наличното гориво към 04.04.2018 г. – по счетоводни данни; финансовият инспектор е взел предвид и обясненията на главния счетоводител на дружеството С. Д. и касиера К. Ю., както и заповеди №№ 1/05.01.2015 г., 1/04.01.2016 г., 1/03.01.2017 г. и 1/02.01.2018 г., с които управителят (ответникът) е наредил служителите на длъжност „горска стража“ да използват личните си автомобили при изпълнение на служебните си задължения – охрана, маркиране и експедиция на дървесина, за което да представят фактури за закупено гориво. Съдът е посочил, че в акта за начет е прието, че тези заповеди не са вписани или регистрирани, което е потвърдено и с констативен протокол от 12.09.2018 г., а са предадени от ответника едва след освобождаването му от длъжност.

Въззивният съд е установил още, че относно служебния автомобил „дачия дъстър“ за периода 10.02.2015 г. - 04.04.2018 г. липсват съставени и попълнени пътни листи/пътни книжки, месечни отчети и други подобни документи, доказващи извършения от автомобила разход на гориво. Служебният автомобил е осъществил общ пробег от 142 914 км. и изразходваното количество гориво е 11 413.12 л., като в предоставения му срок управителят (ответникът) не е представил на финансовата инспекция писмено становище във връзка с доставеното и отчетено за разход количество гориво и причините, поради които същото не е изписано с надлежно съставени разходнооправдателни документи.

Окръжният съд е посочил, че в акта за начет е отразено, че всички суми по посочените там фактури са заплатени с разходни касови ордери, т.е. – в брой, от касата на дружеството. Съдът е установил от обясненията на касиера и счетоводителя на дружеството, че ответникът, като управител на дружеството е осъществявал контрола на паричните средства в касата на дружеството, той е теглил пари в брой от банковите сметки, приемал е пари в брой от клиенти при осъществени продажби, за което е водил и подписвал книгите за регистриране и отчитане на продажбите от фискално устройство; ответникът е оперирал с наличните парични средства в брой; именно ответникът е разпореждал и изплащал стойността на доставеното гориво, както за фактурите, по които има положен подпис на лицата-получатели на средствата, така и по фактурите, към които приложените разходни касови ордери (РКО) не са подписани от получател.

Въззивният съд е установил също, че пред първата инстанция ответникът не е оспорил, по която и да е от фактурите, описани в представения по делото доклад по акта за начет, да не е било извършено плащане. Установил е и че ответникът не е довел за разпит допуснатите му двама свидетели, които да установят твърденията му, че горските стражари използвали собствените си автомобили за осъществяване на задълженията си по охрана и маркиране. Въззивният съд е посочил и че пред него не е имало искания за събиране на доказателства.

При така установените факти, окръжният съд е намерил, че формалната доказателствена сила на акта за начет, по отношение на констатациите за количествата на доставеното и заплатено гориво не е опровергана; не са опровергани и констатациите относно това, че в дружеството, чийто управител е бил ответникът, не е имало действащи правила по отношение на начина, по който следва да бъде ползван служебния автомобил, разходването и отчитането на горивото – норми за разход, необходими документи за доказване на пробега, както и това, че със съответния автомобил е извършвана дейност в полза на дружеството.

Въззивният съд е приел и че не е имало и какъвто и да било ефективен контрол върху тази дейност, като е изтъкнъл, че именно управителят на дружеството – ответникът е лицето, което е било длъжно да създаде и утвърди подобни правила и да следи за финансовата дисциплина; в случая той е и лицето, което пряко се е разпореждало с паричните средства в брой, като е съставял и съответните разходни документи и лично е заплащал сумите на клиентите.

С оглед това, съдът е приел, че ответинкът на практика е бил, освен материално-отговорно лице, и отчетник, защото лично е оперирал с паричните средства, а не чрез касиера. Съдът е намерил за безспорно, че посочените в акта за начет суми са били платени за гориво, известно е и кои са получателите на паричните суми, т.е.

известно е къде са похарчени паричните средства, но не е доказано обаче по какъвто и да е начин, че това гориво е изразходвано за осъществяване на дейността на дружеството по законосъобразен начин.

Окръжният съд е обсъдил и представените по делото заповеди за това, че горските стражари е следвало да осъществяват служебните си функции с личните си автомобили и горивото да им бъде заплащано. Отново е посочил, че в акта за начет е прието, че тези заповеди не са заведени в заповедната книга на дружеството, т.е.

ревизията е приела, че те са били съставени с оглед на проверката. Въззивният съд е приел, че не може да направи категоричен извод в това отношение, но е намерил за съществено друго – ако се приеме, че действително е имало редовна заповед в това отношение и тя е била известна на всички горски стражари, то това не е достатъчно, за да се докаже документалната обоснованост на разхода.

Ако действително дружеството не е имало друг начин да осъществи дейността си, за документалната обоснованост на разходите е било необходимо много повече – управителят (ответникът) е бил длъжен да посочи поименно всички свои служители, които ще осъществяват служебни функции с личните си автомобили; следвало е да посочи номерата, марката и модела на автомобилите и да установи какви са разходните норми за всеки един личен автомобил, който ще се използва;

следвало е освен това да се попълват пътни листи от самите стражари и да се посочват точно изминатите километри и по какъв маршрут, в кои дни. Съдът е изтъкнал, че това е абсолютно необходимо предвид характера (собствеността) на съответните автомобили и това, че те се използват от служителите за лични нужди, като е приел, че няма друг начин, по който да се установи колко от изминатите километри са свързани със служебните им функции.

Приел е, че същото се отнася и за единствения служебен автомобил на дружеството. Приел е също, че това са елементарни действия и именно управителят (ответникът) е този, който е следвало да управлява и контролира този процес; той е следвало да създаде съответните вътрешни правила. В заключение съдът е приел, че бездействието на ответника и липсата на контрол са довели и до липсите на горивото.

Въззивният съд е намерил за неоснователни доводите в жалбата на ответника, че дружеството никога не е съхранявало подобни количества гориво и няма съответните съдове за това. В тази връзка съдът е изтъкнал, че подобни констатации и твърдения в акта за начет няма. Приел е и че е ясен механизмът на причиняването на липсата – горивото е зареждано на бензиностанции от автомобилите, а не е получавано на място в дружеството, за да бъде съхранявано там. Достигнал е отново до извода, че след като липсва документална обоснованост за това как е било изразходвано и от кой автомобил, то това гориво липсва. За неоснователни окръжният съд е намерил и оплакванията във въззивната жалба на ответника за съществени процесуални нарушения на пръвата инстанция при разглеждането на делото и при събирането на доказателствата, като е изложил подробни съображения и за този свой извод.

В заключение въззивният съд е приел, че процесната липса е доказана и че ответникът носи пряка отговорност за нея. С оглед на това е намерил иска за основателен както по отношение на главницата, така и по отношение на лихвите, като е посочил, че по отношение на тях няма изложени доводи за незаконосъобразност, както и че те са изчислени от момента на откриване на щетата. Като е констатирал, че първата инстанция е достигнала до същите изводи, въззивният съд е намерил решението й за правилно и го е потвърдил.

Настоящият състав на ІV-то гр. отд. на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на така постановеното и мотивирано въззивно решение, по следните съображения:

Първият процесуалноправен въпрос, поставен от касатора, е в значителна степен неясен и неразбираем – от изложението не става ясно какво разбира жалбоподателят под това съдът (районният или окръжният) да действа „като контролно-отменителна инстанция по акта за начет“. Във въззивното решение такъв въпрос не е и обсъждан по отношение на районния съд – като каква първа инстанция е действал той, респ.

– дали е действал като контролно-отменителна инстанция, а и това е без никакво решение за допускането на касационното обжалване, предмет на което са единствено дейността и решението на въззивната инстанция. Що се отнася до окръжния съд, видно от гореизложеното, той е действал изцяло именно в качеството си на въззивна инстанция по делото (а не като контролно-отменителна), включително и при мотивирането на решението си.

В него въззивният съд не е обсъждал и дали има друг способ за отмяна на акта за начет, нито е приемал последният да противоречи на закона (както се сочи в последната част на въпроса), а напротив – след обсъждане на доказателствата и обстоятелствата по делото е приел, че формалната му доказателствена сила относно констатациите в него, не е опровергана, като в тази връзка е обсъдил и е намерил за неоснователни и доводите на ответника, а преди това в мотивите се е позовал и на законоустановената оборима презумпция по чл. 22, ал. 5, във вр.

с ал. 2 от ЗДФИ. По така изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че първият процесуалноправен въпрос стои извън предмета на делото, не е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и е без никакво значение за изхода на спора по делото, поради което не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (т. 1 от тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010 г.

на ОСГТК на ВКС).

По аналогични съображения касационното обжалване не следва да се допуска и по двата материалноправни въпроса, формулирани от страна на касатора, тъй като и те не кореспондират по никакъв начин с приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение. Въззивният съд е установил и изяснил механизма на причиняването на процесната липса на гориво – то е било зареждано на бензиностанции в служебния автомобил на дружеството и в лични автомобили на служителите му, а не е получавано на място в дружеството, за да бъде съхранявано там, като липсва документална обоснованост с първични счетоводни документи – фискални/системни бонове, пътен лист/пътна книжка – за това как е било изразходвано това гориво, за кой/кои автомобил/и във всеки отделен случай и за какви (служебни или лични) цели.

При така установения механизъм, логически е невъзможно „задълженото лице“ (ответникът-касатор) да е „приемало“ физически горивото „като количество и стойност“ и „стоково-материална ценност“, логически е изключено и „извършването на инвентаризация“ (физическа проверка за наличност) на място в дружеството на горивото като стоково-материална ценност, каквато е постановката на двата материалноправни въпроса – вторият и третият в изложението.

Поради това въззивният съд не е обсъждал и тях, респ. – не е давал разрешение на такива въпроси, които също стоят извън предмета на делото и са без значение за изхода му. Следва да се отбележи, че и посочената от касатора практика на ВКС е неотносима както към настоящия казус, така и към поставените от самия него правни въпроси.

Не е налице и твърдяната от страна на жалбоподателя очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта.

Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика.

Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание.

Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни и ясни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, респ.

– не е налице и твърдяната от касатора явна необоснованост, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. В тази връзка следва да се отбележи и че също съгласно константната практика на ВКС, несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – касационните оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване.

В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведенитe от касатора основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съдът намира, че не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 139/05.11.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 201/2024 г. на Търговищкия окръжен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: