Supreme Court dismisses appeal on procedural grounds regarding non-appealable tax issues and lack of legal controversy.

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 296

София, 18.05. 2015 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:

Председател:Добрила Василева

Членове:Маргарита Соколова

Гълъбина Генчева

като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 7005/2014 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК от К. Г. У., срещу въззивното решение № 209 от 06.06.2014 г. по в. гр. д. № 1207/2014 г. на Старозагорския окръжен съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК.

От ответниците по касация Х. Х. У. счита, че касационно обжалване не следва да се допуска, Г. Х. У. не е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:

С обжалваното решение е отменено решение № 36 от 20.03.2014 г. по гр. д. № 3091/2013 г. на Старозагорския районен съд и вместо това са отхвърлени предявените срещу ответниците искове с правно основание чл. 109, ал. 1 ЗС да бъдат осъдени да преустановят неоснователните си действия, с които пречат на ищцата /сега жалбоподателка/ да ползва апартамент № 17, находящ се в [населено място], [улица], ет. 6, заедно с избено помещение № 13; със същото решение ищцата е осъдена да заплати на ответника Х. У. разноски в размер на 200 лева, а на държавата - 304.11 лева държавна такса.

На първо място в обжалваното решение е прието, че първоинстанционният съд се е произнесъл по заявените в исковата молба обстоятелства и искания, но е дал неправилна правна квалификация на спорното материално право - по чл. 108 ЗС, вместо по чл. 109, ал. 1 ЗС. Съобразно наведените в обстоятелствената част на исковата молба факти за извършени неоснователни действия - смяна на бравата и недопускане на ищцата да ползва апартамента, искането за предаване на ползването е квалифицирано като искане да бъдат осъдени ответниците да преустановят неоснователните си действия, с които й пречат да ползва жилището.

На следващо място е прието, че по време на брака си ищцата и ответникът Х. У. прехвърлили на двете си деца, едно от които е ответникът Г. У., жилището, като си запазили правото на обитаване пожизнено и безвъзмездно, а с решението за прекратяване на брака им ползването на жилището, като семейно такова, е предоставено на мъжа. Въззивният съд приел, че по силата на бракоразводното решение правото на ищцата на ползване не се е погасило, а се е концентрирало в полза само на ответника Х. У., и затова и смяната на бравата и непредоставянето на ключ от нея на ищцата не съставлява неоснователно действие по смисъла на чл. 109, ал. 1 ЗС. Съдът приел за неоснователен довода, че при възникналата колизия на основания ползването от ответника не е противопоставимо на ищцата, защото с бракоразводното решение не е определен срок за това. Посочил, че ищцата има друг съдопроизводствен ред за реализиране на запазеното право на ползване - този по чл. 56, ал. 6 СК, ако счита, че е налице промяна на обстоятелствата.

По отношение на ответника Г. У. въззивният съд приел, че няма каквито и да било доказателства да е възпрепятствал ползването от страна на ищцата.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК жалбоподателката е поставила въпросите: 1. когато въззивният съд приеме, че правната квалификация на предявения иск е различна от възприетата от първоинстанционния съд, следва ли да отмени решението на този съд, както и разполага ли с правомощия във въззивното производство да отхвърли иска, който квалифицира за първи път; 2. когато съдът, сезиран с иск за предаване ползването на недвижим имот, констатира, че ответникът ползва имота - семейно жилище, без от съда по брачния процес да е определен срок, следва ли да се произнесе по искане на ищеца за прекъсване на това ползване, ако се докаже, че имотът е собственост на трети лица и е изтекъл максималният предвиден в закона срок за ползване на несобствено семейно жилище; може ли съдът в това производство да определи краен срок или да предостави ползването на другата страна, ако е сезиран с такова искане; 3. върху коя основа се определя цената на иска при спор за правото на ползване на недвижим имот - върху данъчната оценка на правото на ползване или върху данъчната оценка на целия недвижим имот. По втория поставен въпрос жалбоподателката поддържа и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице по следните съображения:

Трайната съдебна практика на ВС и ВКС, включително и задължителната, цитирана в обжалваното решение, приема, че определянето на правното основание на предявения иск е дейност на съда по приложението на материалния закон, която се извършва въз основа на твърденията в исковата молба и заявеното искане.

Когато въззивният съд приеме, че правната квалификация на предявения иск е различна от тази, дадена от първоинстанционния съд, той следва да отмени първоинстанционното решение и да разреши по същество конкретния правен спор въз основа на точното правно основание, като уважи или отхвърли предявения иск.

В тази хипотеза въззивният съд не разполага с правомощието да върне делото на първоинстанционния съд. Това е така, защото неправилното определяне на правното основание е нарушение на материалния закон и води до неправилно, а не до недопустимо решение - когато в нарушение на диспозитивното начало първоинстанционният съд се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, или е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала.

В разглеждания случай, след като констатирал, че дадената от първоинстанционния съд квалификация на спорното право е неправилна, въззивният съд е определил вярната правна квалификация и се е произнесъл по спорното субективно материално право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, процедирайки в съответствие с установената съдебна практика.

Затова по първия поставен въпрос не се констатира противоречие на въззивното решение със задължителната съдебна практика, включително и с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС относно правомощията на въззивната инстанция.

Съгласно т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационното обжалване може да бъде допуснато по правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Макар в исковата молба ищцата да е изложила твърдение защо според нея ползването на семейното жилище е следвало да бъде свързано със срок, съдът не е сезиран с искане за прекратяване на ползването. Този въпрос не е част от спорния по делото предмет, по него въззивният съд не е произнесъл, а и не е имал такова задължение, поради което и общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по втория поставен въпрос не е налице.

Третият поставен въпрос - за дължимата по производството държавна такса, не е самостоятелен предмет на производството по чл. 288 ГПК. Той може да бъде разгледан само в случай, че касационната жалба бъде допусната до разглеждане по същество по обуславящ изхода на спора материалноправен или процесуалноправен въпрос /въпроси/. Отделно от това, жалбоподателката не е посочила съдебна практика, на която въззивното решение да противоречи в частта за държавната такса.

Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа и по следните въпроси: 1. предоставя ли се от закона привилегия на правото на ползване на недвижим имот - семейно жилище, учредено с бракоразводно съдебно решение на единия съпруг, над правото на ползване, учредено в полза на същите лица - съпрузи, по силата на възмездна сделка с нотариален акт; 2. при придобиване на право на собственост в режим на съпружеска имуществена общност, представлява ли надлежно упражняване на отказ за предоставяне на ползване, изявление на единия съпруг спрямо отправителя на поканата за упражняване на това право.

По първия от поставените въпроси е налице съдебна практика, изразена в решение № 561/29.06.2010 г. по гр. д. № 1201/2009 г. на ВКС, І-во г. о., на което и въззивният съд се е позовал и в съответствие с което се е произнесъл по поставения за решаване правен спор. Наличието на съдебна практика изключва допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което възниква при непълни, неясни или противоречиви правни норми и цели да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили промени в законодателството и обществените условия - т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Вторият въпрос е формулира неясно, а и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване не е мотивирано, тъй като не е посочено с какво разглеждането на въпроса ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника Х. У. следва да се присъдят 300 лева разноски за водене на делото във ВКС по договор за правна защита и съдействие от 20.11.2014 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 209 от 06.06.2014 г. по в. гр. д. № 1207/2014 г. на Старозагорския окръжен съд.

ОСЪЖДА К. Г. У. да заплати на Х. Х. У. разноски за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 300 /триста лв./ лева.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: