VCS dismisses insurance appeal regarding traffic accident protocol evidence and criminal investigation conclusions. The court rejects arguments about document validity and conflicting reports. The ruling upholds the appellate court's decision on burden of proof. The court clarifies that criminal investigation conclusions cannot override administrative traffic protocols. The decision emphasizes strict adherence to procedural rules in insurance disputes. The court finds no error in the lower court's application of law.

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 870

С., 18.11.2013 г.

Върховният касационен съд на Р. България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на единадесети ноември през две хиляди и тринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова

ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков

Ирина Петрова

при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ……………………........., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 1436 по описа за 2013 г., за да се произнесе взе предвид:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба с вх. № 7746/12.ХІІ.2012 г. на застрахователя [фирма]-С., подадена против решение № 1318 на Пловдивския апелативен съд, ТК, 2-ри с-в, от 1.ХІ.2012 г., постановено по т. д. № 892/2012 г., с което е било изцяло изяло потвърдено първоинстанционното решение № 521 на Пловдивския ОС, ТК, 4-и с-в, от 29.ІІІ.2012 г. по т. д. № 3265/2011 г.: за осъждането на търговеца настоящ касатор – на основание чл. 226, ал. 1 КЗ – да

Оплакванията на касатора [фирма]-С. са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Пловдивския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което се претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на облигационния спор, с който осъдителния иск на К. Ив. М. да се отхвърли изцяло – като неоснователен и недоказан.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК застрахователното д-во касатор обосновава приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в две постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на отделни състави от неговата търговска колегия по два процесуалноправни въпроса, както следва: 1/ Има ли материална доказателствена сила протокол за ПТП с пострадали лица в частта относно причините и обстоятелствата за настъпване на ПТП (механизмът на ПТП), когато съставителят му не е бил очевидец на самото местопроизшествие и дали представлява официален свидетелстващ документ в горепосочената си част, „когато е оспорена истинността на същия”?; 2/ Има ли прокурорското постановление за прекратяване на наказателното пр-во доказателствена стойност като индиция, т.е.

косвено доказателство, за причините и обстоятелствата за настъпване на ПТП и съответно за противоправното поведение на участник в него, ако мотивите на прокурора относно механизма на ПТП не съвпадат с тези на контролния орган, съставил протокола за ПТП? Докато от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото било произнасянето на въззивния съд в мотивите към атакуваното решение, че констативния протокол за ПТП с пострадали лица от 26.ІІ.2011 г.

„не бил обжалван” и съответно за правните последици от такова бездействие, а същевременно нямало решение на ВКС, на ВС или влязло в сила такова на друг по степен съд, въвеждащо института на „обжалване на протокол за ПТП”: „какъвто и да е той от изрично уредените в ЗДвП и подзаконовите нормативни актове”.

По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответницата по касация К. И. М. от [населено място], област П. писмено е възразила чрез своя процесуален представител по пълномощие от АК-П. както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на развитите от застрахователя оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на разноски. Инокирани са доводи, че касационната жалба е била основана изцяло върху допусната в мотивите към обжалваното решение езикова непрецизност, доколкото при обсъждането на процесния протокол за ПТП като доказателство по делото вместо „оспорване”, въззивният съд е употребил думата „обжалване”, а също и че извършеното в действително от застрахователя настоящ касатор оспорване на този официален документ с отговора му по исковата молба имало за предмет само за част от неговото съдържание, но не и истинността му.

Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Пловдивския апелативен съд, касационната жалба на застрахователя [фирма]-С. ще следва да се преценява като процесуално допустима.

Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационния контрол, са следните:

За да потвърди първоинстанционното решение, с което прекия иск на М. с правно основание п чл. 226, ал. 1 КЗ е бил уважен частично /до размер на сумата 20 500 лв., при претендирано от нея застрахователно обезщетение в размер общо на 30 000 лв./, Пловдивският апелативен съд дословно е приел, че процесния констативен протокол за ПТП „не е обжалван и след като не е оспорена неговата материална доказателствена сила, вина за ПТП има водача К.”, а това е обосновало решаващия извод за ангажиране на отговорността на застрахователното д-во настоящ касатор по риска „Г. отговорност на автомобилистите”, щом като от страна на търговеца не е било поискано изслушване на заключение от „нова съдебно-техническа експертиза, която би опровергала констатациите в протокола или би установила има ли съпричиняване от страна на ищцата за настъпване на вредите”. Следователно процесуалноправният въпрос от значение за изхода на делото във въззивната инстанция е досежно това проведено ли е било от страна на ответника по прекия иск с правно основание по чл. 226, ал. 1 КЗ резултатно надлежно оспорване на представения по делото „Констативен протокол за ПТП с пострадали лица” от датата 26.ІІ.2011 г., удостоверяващ извършено от службите за контрол на МВР посещение на мястото на описаното в него пътнотранспортно произшествие, съставен на основание чл. 125а ЗДвП.

По арг. от текста на чл. 125, т. 1, предл. 2-ро ЗДвП фактът на съставянето на въпросния протокол имплицитно предпоставя, че при описаното в него произшествие е имало ранен човек и затова с материална доказателствена сила, обвързваща решаващия съд, се ползва именно тази част на същия официален свидетелстващ документ.

По отношение на същия протокол в своя отговор по исковата молба процесуалният представител на [фирма] е направил оспорване на „истинността и конкретно верността в частта „Обстоятелства и причини за ПТП”, където се сочи, че участник № 1 преминал на забранен сигнал”, като формулираното в тази връзка доказателствено искане е било „за откриване производство по оспорване на този документ в сочената част” и затова са били ангажирани единствено показанията на водача на участвалата в процесното ПТП линейка /Н.

Г. К./, означена като МПС-участник № 1 в констативния протокол от 26.ІІ.2011 г. Несъмнено е, че при извършено надлежно оспорване на истинността на документ, решаващият съд може да се произнесе „и с решението си по делото” - чл. 194, ал. 3 ГПК. Липсва обаче необходимост от оспорване на верността на официален свидетелстващ документ, ако органът, който го е издал, не е имал власт да удостоверява удостоверените обстоятелства, което положение в константната практика на ВКС (Вж.

Р. № 85/28.V.2009 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 768/08 г.; Р. № 29/7.V.2008 г. на ІІ-ро т.о. по т.д. № 535/08 г.; Р. № 24/10.ІІІ.2011 г. на І-во т.о. по т. д. № 444/2010 г. и др., но също и в приложеното към изложението на касатора Опр. № ) е коментирано в смисъл, че „когато ПТП не е реализирано в присъствието на длъжностното лице, съставило протокола, последният не се ползва с обвързваща доказателствена сила за механизма на настъпване на произшествието, но се ползва с такава за констатираното положение на участвалите в инцидента моторни превозни средства ”.

Ето защо в тежест на ищеца е да установи механизма на ПТП и противоправното поведение на ответника /делинквента/, което може да се извърши с автотехническа експертиза или свидетелски показания.

Съгласно чл. 3, ал. 1 от Наредба № ІЗ-41 от 12.І.2009 г. за документите и реда за съставянето им при пътнотранспортни произшествия и реда за информиране между МВР, КФН и информационния център към ГФ, при ПТП с пострадали лица се съставя констативен протокол – приложение № 1, но заедно с него „се изготвя подробна план-схема на ПТП” от органите на „Пътна полиция”-МВР.

В случая ролята на тази подробна план-схема е имало доказателство № 3 по описа към исковата молба на М., а именно „Протокол за оглед на местопроизшествие”, също от датата 26.ІІ.2011 г., в частта му под надслов: „Разположение на пътните превозни средства, пострадалите, следите и веществените доказателства на местопроизшествието”.

Материалната доказателствена сила на този официален свидетелстващ документ въобще не е била оспорена от страна на ответника застраховател с неговия отговор по исковата молба и точно това обстоятелство е имал предвид въззивния съд, когато непрецизно се е мотивирал, че протокола за ПТП не е бил „обжалван” /в смисъл на атакуван, оспорен като неистински документ/ от страна на застрахователя в пределите на преклузивния срок по чл. 133 ГПК.

В заключение, това обяснява защо по делото въобще няма открито производство по оспорване на истинността на документ. Същевременно ангажираните от застрахователя настоящ касатор показания на водача, спрямо когото образуваното досъдебно наказателно производство е било прекратено от прокурора в хипотезата по чл. 243, ал. 1, т. 1-във вр.

чл. 24, ал. 1,т. 9, предл. 1-во НПК – по искане на ищцата в настоящия процес (именно в качеството й на „пострадала”-според посочването й в процесния констативен протокол за ПТП с пострадали лица), е било обсъдено с всички останали данни по делото и при съблюдаване на отнасящите се до разпределяне на доказателствената тежест между страните по спора правила на чл. 154, ал. 2 ГПК-във вр.

чл. 45, ал. 2 ЗЗД. Следователно релевираният от застрахователя в изложението към жалбата му последен /четвърти/ процесуалноправен въпрос въобще не е бил предмет на произнасянето на въззивния съд с атакуваното решение, тъй като отнасящите се до механизма на настъпване на конкретното ПТП мотиви на прокурора, прекратил наказателното пр-во по искане на пострадалата, изобщо не могат да бъдат преценявани като съвпадащи или не с тези на контролния орган, съставил констативния протокол по чл. 3 от нарочната Наредба № ІЗ-41/12.І.2009 г.

на МВР и КФН – при посоченото по-горе, че в частта от последния, отнасяща се до „Обстоятелства и причини за ПТП”, този протокол никога не е имал обвързваща решаващия съд материална доказателствена сила на официален свидетелстващ документ.

Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1318/1.ХІ.2012 г. на Пловдивския апелативен съд, ТК, 2-ри с-в, постановено по т. д. № 892/2012 г.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1