Supreme Court allows partial claim for unemployment compensation during the period after the initial dismissal period ended.

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50076

гр. София, 26.06.2023 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в съдебно заседание на първи юни две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ

2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

при участието на секретаря Албена Рибарска като изслуша докладваното от съдия Владимиров гр. дело № 1888/2022 година по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. И. Н. против решение № 337 от 22.02.2022 г. по гр. д. № 14489/2021 г. на Софийски градски съд, ГО, II – Б въззивен състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решението от 18.11.2022 г. по същото дело.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение като постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост и се иска същото да бъде отменено, а предявеният иск за обезщетение за оставане без работа поради уволнението – уважен в пълния му предявен размер, обхващащ законоопределения шестмесечен период.

Ответникът Държавна агенция „Национална сигурност“ (ДАНС) – [населено място] чрез процесуален представител В. оспорва жалбата.

С въззивното решение в частта, предмет на касационна проверка е потвърдено решение № 3050 от 13.10.2021 г. по гр. д. № 44238/2021 г. на Софийски районен съд, 144 състав в частта за отхвърляне на предявения от Н. И. Н. против ДАНС иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ - за обезщетение за времето, през което ищецът е останал без работа поради уволнението, за разликата над 26 925. 24 лв. до претендираните 41 072. 40 лв., обхващаща периода от 29.09.2021 г. до 01.12.2021 г., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 28.07.2021 г. до изплащането. В останалата му част – за уважаване на исковете за признаване уволнението за незаконно и неговата отмяна (по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ), за възстановяване на предишна работа (по чл. 344, ал.1, т. 2 КТ) и за присъждане на обезщетение за принудителна безработица до размер на 26 925. 24 лв. за времето от 01.06.2021 г. до 28.09.2021 г., въззивното решение е влязло в сила - по арг. от чл. 296, т. 3 ГПК.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел, че предвид незаконността на уволнението на ищеца и основателността на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ акцесорната претенция за обезщетение за принудителна безработица – по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ е също доказана в своето основание. Относно размера на дължимото обезщетение е формирал извод, че такова се следва само от началото на оставането без работа поради уволнението – 01.06.2021 г. до 28.09.2021 г., когото това релевантно обстоятелство е било удостоверено в хода на съдебното дирене пред първата инстанция чрез констатация по трудовата книжка на ищеца и възлиза на 26 925. 24 лв. По съображения, че за останалия период от значение за така предявения иск – т.е. за времето от 29.09.2021 г. до 01.12.2021 г. фактът на принудителна безработица за ищеца не е установен в хода на въззивното производство, за това време и за разликата над присъдените 26 925. 24 лв. до предявените 41 072. 40 лв. претенцията е отхвърлена.

С определение № 50172 от 03.04.2023 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за да се провери съответствието му със съдебната практика на ВКС по въпроса при липса на оспорване от работодателя, задължен ли е ищецът непрекъснато да поддържа твърдението си за оставане без работа и да дава обосновка на целия период, предвиден в хипотезата на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, когато релевантният шестмесечен период, считано от уволнението, чиято отмяна се иска по реда на чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, ще настъпи за ищеца в хода на делото.

По поставения въпрос е формирана трайна съдебна практика на ВКС, обективирана в решение № 1014 от 23.12.2009 г. по гр. д. № 221/2009 г. на III г.о., решение № 231 от 13.06.2011 г. по гр. д. № 858/2010 г. на IV г.о., решение № 70 от 20.03.2014 г. по гр. д. № 5120/2013 г., решение № 15 от 07.02.2014 г. по гр. д. № 3838/2013 г., и двете по описа на III г. о. С нея последователно се застъпва становището, че кратките срокове за защита на трудовите права, предвидени в КТ, налагат предявяването на иска за обезщетение за оставането на работника или служителя без работа в резултат от незаконното уволнение да се извърши преди изтичане на шестмесечния срок по чл. 225, ал. 1 КТ, т. е. преди да са настъпили фактите, обуславящи основателността на този иск. Затова не е нужно за тези факти ищецът непрекъснато да поддържа твърдението си и да дава обосновка за целия период на делото. Необходимост от представяне на доказателства, че работникът или служителят е останал без работа за целия исков период ще възникне тогава, когато работодателят оспори това обстоятелство.

При отговора на въпроса, обусловил допускането на касационен контрол въззивното решение в обжалваната му част е неправилно.

По делото е установено, че в съдебно заседание на 28.09.2021 г. от първостепенния (районен) съд, разглеждащ трудовия спор, е извършена констатация по трудовата книжка на ищеца и е установено, че няма вписани данни за последващи уволнението трудови правоотношения. В хода на производството пред инстанциите по същество ответната държавна агенция не е оспорила нарочно факта на оставането на ищеца без работа поради уволнението през исковия период.

В отговора на исковата молба ответникът е изразил становище, че доколкото уволнението на ищеца е извършено законосъобразно, то претенцията му по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ е неоснователна. Във въззивното производство възражение в смисъла на горепосоченото също не е релевирано от работодателя.

Той е оспорил единствено въззивната жалба на ищеца по доводи, изтъкнати в отговора на исковата молба като са приложени и писмените бележки на страната пред второинстанционния съд. В тези бележки обаче акцентът на защита е било правомерно проведеното уволнение на ищеца – т.е. страната се е бранила срещу иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, но не и срещу този по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр.

с чл. 225, ал. 1 КТ. Породи горните съображения ищецът е доказал претенцията си за обезщетение от принудителна безработица за целия исков (шестмесечен) период, т.е. от 01.06.2021 г. до 01.12.2021 г., която съгласно заключението на ССЕ възлиза на 41 072. 40 лв. Въззивното решение в обжалваната му част – за отхвърляне на иска за обезщетение за оставане без работа поради уволнението за разликата над присъдените 26 925. 24 лв.

до предявените 41 072. 40 лв. за периода от 29.09.2021 г. до 01.12.2021 г., е неправилно и следва да бъде отменено, както и потвърденото с него първоинстанционно решение в тази му част като вместо това се постанови решение за осъждане на ответника да заплати на ищеца допълнително сумата от 14 147. 16 лв. (41 072. 40 лв. – 26 925. 24 лв.), ведно със законната лихва върху нея, считано от 28.07.2021 г.

до изплащането.

Съобразно изхода на спора касаторът дължи на ответника по касация сторените и своевременно претендирани разноски в настоящото производство. Те се съизмерват със заплатеното адвокатско възнаграждение и възлизат на 360 лева, съобразно приложения списък по чл. 80 ГПК. Реалността на разхода е удостоверен с приложения отчет по сметка на упълномощеното адвокатско дружество, с което е видно, че тя е захранена с горната сума с вносител ищеца, а основанието за плащане е договореното процесуално представителство и защита по подадената от тази страна касационна жалба пред ВКС. Разноските следва да се възложат в тежест на ответната държавна агенция. Последната ще трябва да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Върховен касационен съд и дължимите върху уважения размер на иска държавни такси за трите съдебни инстанции, които са в размер на 1 161. 77 лв., както и разноските по делото, възлизащи на 103. 33 лв. – за съдебна експертиза.

Воден от горното и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, ВКС, състав на III г. о.

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 337 от 22.02.2022 г. по гр. д. № 14489/2021 г. на Софийски градски съд, ГО, II – Б въззивен състав (поправено по реда на чл. 247 ГПК с решението от 18.11.2022 г. по същото дело) и потвърденото с него решение № 3050 от 13.10.2021 г. по гр. д. № 44238/2021 г. на Софийски районен съд, 144 състав в частите им, в които е отхвърлен предявения от Н. И. Н. против Държавна агенция „Национална сигурност“ иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за разликата над 26 925. 24 лв. до претендираните 41 072. 40 лв. за периода от 29.09.2021 г. до 01.12.2021 г. и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА Държавна агенция „Национална сигурност“ – [населено място], [улица] да заплати на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ на Н. И. Н. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място], [улица], ет. 5, ап. 16 сумата от ОЩЕ 14 147. 16 (четиринадесет хиляди сто четиридесет и седем лв. и 16 ст.) лева – обезщетение за оставане без работа поради уволнението, за времето от 29.09.2021 г. до 01.12.2021 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.07.2021 г. до изплащането й.

ОСЪЖДА Държавна агенция „Национална сигурност“ – [населено място], [улица] да заплати на Н. И. Н. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място], [улица], ет. 5, ап. 16 сумата от 360 (триста и шестдесет) лева - разноски в касационното производство.

ОСЪЖДА Държавна агенция „Национална сигурност“ – [населено място], [улица] да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Върховен касационен съд сумата от 1 265. 10 (хиляда двеста шестдесет и пет лв. и 10 ст.) лева - държавна такса и разноски по делото, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.