Supreme Court dismisses appeal for lack of grounds, citing no legal error in damages calculation despite defendant's criminal record.
Legislator summary
AI generatedThe Supreme Court of Bulgaria dismissed the cassation appeal filed by the plaintiff against the Second Instance Court's decision to reject part of his claim for non-material damages. The plaintiff argued that the lower court incorrectly applied the fairness criterion and failed to consider his criminal record as a reason to reduce damages, despite being acquitted of the specific charge. The court found no grounds for cassation because the lower court's reasoning regarding the defendant's negative social impact and the plaintiff's prior convictions was consistent with established case law and did not violate the law.
Legislator headnote
AI generatedArt. 280, para. 1 of the Civil Procedure Code; Art. 52 of the Law on Compensation for Non-Material Damages: A cassation appeal is inadmissible if the appellate court's assessment of damages based on the defendant's conduct and the plaintiff's personal circumstances does not constitute a violation of the law or a fundamental procedural error.
Keywords
AI generatedCited Legislation
AI generatedCited Case Law
AI generatedRelated Decisions
AI generatedFull text
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1174
гр. София, 15.12.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2049 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК (в редакцията на закона, преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/2017 г. – съгласно § 74 от последния, която редакция относно касационното производство се има предвид и по-натам в определението).
Производството е образувано по касационна жалба на ищеца по делото М. Й. К. срещу решение № 855/09.02.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 5898/2016 г. на Софийския градски съд (СГС). Касаторът обжалва въззивното решение в частта, с която, като е потвърдено решение № I-42-156/08.01.2016 г. по гр. дело № 50363/2015 г. на Софийския районен съд (СРС), искът му с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ срещу П. на Р. Б. (ПРБ) е отхвърлен за разликата над сумата 1 500 лв. до предявения по делото размер от 15 000 лв. като частичен от сумата 35 000 лв., претендирана като обезщетение за причинени му неимуществени вреди вследствие на незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 196, във вр. с чл. 194, ал. 1 от НК, по което той е оправдан с присъда по н.о.х.д. № 8077/2012 г. на СРС, влязла в сила на 05.05.2015 г.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответната ПРБ не е подала отговор на касационната жалба.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) как следва да се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди; 2) при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди по ЗОДОВ, до каква степен и следва ли да се вземат предвид конкретно установените факти и обстоятелства, обусловили повдигането на обвинение срещу ищеца, по което същият е оправдан с влязла в сила присъда, както и отзвука сред обкръжението на ищеца на тези конкретно установени факти и обстоятелства;
и 3) до каква степен и следва ли да се вземат предвид осъжданията на ищеца, като обстоятелство, водещо до намаляване на определеното по справедливост обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2 от ЗОДОВ. Жалбоподателят поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., както и че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Поддържа също, че въззивният съд разрешил първия въпрос в противоречие и с решение № 197/07.02.2011 г. по възз. гр. дело № 842/2010 г. на Софийския апелативен съд (САС); втория въпрос – в противоречие и с решение № 1557/27.12.2006 г. по гр. д. № 2800/2005 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 156/10.05.2006 г. по гр. д. № 2633/2004 г. на IV-то гр. отд.
на ВКС и решение № 153/10.05.2012 г. по гр. д. № 489/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС; третия въпрос – в противоречие и с решение № 483/09.06.2010 г. по гр. д. № 1091/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
След обсъждане на писмените доказателства, въззивният съд е приел за установено по делото, че на 26.04.2012 г. срещу ищеца е бил внесен обвинителен акт за престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 194, ал. 1 и с чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ от НК – кражба, извършена при условията на опасен рецидив, както и че с присъда, влязла в сила на 05.05.2014 г., той е бил признат за невиновен и оправдан по това обвинение.
Установил е и че ищецът има осем предходни осъждания с влезли в сила присъди. След обсъждане и на свидетелските показания по делото, СГС е приел, че искът е доказан по основание – установените по делото негативни изменения в емоционалното състояние на ищеца – той станал нервен, избухлив, крещял, ядосвал се, изпитвал притеснение и тревога от евентуалното му ново осъждане, са закономерна последица от незаконното обвинение за тежко престъпление, за което се предвижда лишаване от свобода, и същите се намират в причинно-следствена връзка с него.
Въззивният е изложил съображения, че с присъждането на обезщетение за неимуществени вреди се цели да бъде обезвредено увреденото лице за причинените болки, страдания и негативни изживявания, предизвикани от незаконно повдигнатото и поддържано обвинение, и тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда.
Позовавайки се на соченото и от касатора, ППВС № 4/1968 г., градският съд е приел, че понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразят от съда при определяне размера на обезщетението - характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение.
При съвкупната преценка на фактите по настоящото дело, съдебният състав е намерил за справедлив размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, определен от първоинстанционния съд. За да достигне до този извод, въззивната инстанция е споделила и извода на първата такава за наличието и на други факти и обстоятелства, различни от незаконното обвинение, които са повлияли на негативните преживявания и емоции на ищеца, а именно – че заживяването в чужбина с друга жена е довело до прекъсване на емоционалната връзка между ищеца и децата му, респ.
до проблеми в общуването между тях, т.е. тези негативни изживявания и тормоз се дължат и на причини от чисто личен характер, а не само на воденото срещу ищеца наказателно производство. В тази връзка е посочено и че по делото не е установено, твърдяното от ищеца влошаване на личните му отношения с неговата сестра – те са били в добри отношения, като тя дори му е помагала по време на престоя му в затвора.
Въззивният съд е споделил и изводите на първата инстанция при отчитането, във връзка с размера на процесното обезщетение, на продължителността на наказателното производство – около 3 години, времето на реалното участие на ищеца в него и процесуалното му поведение предвид неговата ангажираност във връзка с изпълнението на присъда по друго наказателно дело (той е бил обявен за издирване и екстрадиран от Германия за изпълнението на тази друга присъда), които са повлияли върху продължителността на производството.
Въззивният съд, позовавайки се на решение № 112/14.06.2011 г. по гр. д. № 372/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, е приел, че обремененото съдебно минало на ищеца, също представлява обстоятелство, което е относимо към преценката за действително претърпените вреди, съвкупно с всички обстоятелства по делото. Предвид установените по делото осем предходни осъждания на ищеца за извършени от него престъпления, съдът е намерил, че негативните изживявания, свързани с повдигнатото процесно обвинение и мерките за неотклонение са се отразили на ищеца в относително по-малка степен и интензитет, в сравнение с лице, което не е извършвало престъпление и не е било обект на наказателно преследване.
Също в тази връзка СГС е приел и че множеството предходни осъждания представляват обстоятелство, което също благоприятства за създаването на негативно отношение у околните, като и този извод на първоинстанционния съд е споделен от въззивната инстанция. По така изложените съображения, градският съд е приел, че няма основание да присъди по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди, от приетия от първоинстанционния съд, тъй като с оглед установените по делото обстоятелства сумата 1 500 лв.
репарира вредите, които ищецът е понесъл от незаконно повдигнатото обвинение.
С така изложените мотиви, въззивният съд е разрешил първия правен въпрос, формулиран от касатора, не в противоречие, както неоснователно поддържа последният, а в съответствие с т. 11 (т. ІІ) от ППВС № 4/23.12.1968 г., която е и изрично цитирана в обжалваното решение, и е съобразена при формиране на правните изводи на съда при определяне размера на процесното обезщетение. След като обжалваното въззивно решение е съобразено с тази задължителна практика на ВКС, то не са налице и трите допълнителни основания по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по първия въпрос (в този смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Независимо от това следва да се отбележи, че не е налице противоречие по първия въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД между обжалваното въззивно решение и посоченото и представено (в препис) от касатора, влязло в сила решение № 197/07.02.2011 г. по възз. гр. дело № 842/2010 г. на САС, с което е определено по-голямо по размер обезщетение, но при обстоятелства, които съществено се различават от приетите за установени от СГС по настоящото дело, а не са сходни, както неоснователно поддържа жалбоподателят.
Третият правен въпрос, формулиран от него, също е разрешен с обжалваното решение не в противоречие, а в съответствие както с посоченото от въззивния съд решение № 112/14.06.2011 г. по гр. д. № 372/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, така и с посоченото от касатора решение № 483/09.06.2010 г. по гр. д. № 1091/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС.
В първото от тях е прието, че съдебното минало на пострадалия несъмнено е фактор, който следва да бъде отчетен при преценка на личността му, но доколко повдигането на обвинение за деяние, което лицето не е извършило се е отразило негативно на физическото здраве, психиката му, на контактите и социалния му живот следва да бъде преценявано с оглед конкретиката на случая.
Прието е и че обремененото съдебно минало на пострадалия от незаконно обвинение не е фактор, имащ отношение към хипотезата на чл. 5, ал.2 ЗОДОВ – съдебното минало на лицето няма отношение към законността на действията на правозащитните органи при привличане на едно лице към наказателна отговорност и осъществяването спрямо него на процесуална принуда.
Прието е също, че претърпените от ищеца вреди следва да бъдат ценени с оглед доказателствата за предишни ефективно изтърпени присъди, както и че повдигнатото неоснователно обвинение се посреща различно от лице, спрямо което никога не е била упражнявана процесуална принуда, в сравнение с лице, което е извършвало престъпления и е било обект на наказателно преследване.
Същото е прието и в обжалваното въззивно решение. В посоченото от касатора решение на ВКС е прието, че се допуска нарушение на принципа на чл. 52 от ЗЗД, ако при обезщетяване на вреди от незаконно обвинение в умишлено престъпление въззивният съд значително занижава общия размер на обезщетението поради асоциални характеристики на личността и липса на вреди, свързани с накърняване на добро име и авторитет в обществото.
В това решение на ВКС също е прието, че наличието на други приключили с осъдителна присъда наказателни производства срещу същото лице и характеризиране на личностния му профил като „диссоциално личностово разсторйство” не е основание за прилагане на чл. 5 от ЗОДОВ, когато се определя размера на неимуществените вреди.
Прието е и че наличието на осъждане за други престъпления е основание за намаляване размера на обезщетението по чл. 2, т. 3 от ЗОДОВ. Нищо различно не е прието и в обжалваното въззивно решение. СГС нито е приемал наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 5 от ЗОДОВ, нито при обсъждане съдебното минало на ищеца във връзка с размера на процесното обезщетение е приемал наличие на асоциални характеристики на личността на ищеца, нито е приел, че липсват вреди, свързани с накърняване на добро име и авторитет в обществото, а приел е, че множеството предходни осъждания също (наред с процесното обвинение) благоприятстват за създаването на негативно отношение у околните.
Така приетото в обжалваното въззивно решение е в съответствие и с посочената и по-горе т. 11 (т. ІІ) от ППВС № 4/23.12.1968 г.
От изложението на касатора не става ясно какво се има предвид под „…факти и обстоятелства, обусловили повдигането на обвинение срещу ищеца…“, което води до яснота и на целия втори формулиран от него правен въпрос. Освен това, такъв въпрос, съдържащ подобна или сходна формулировка, респ. – и подобни обстоятелства, от които изхожда неясната постановка на този въпрос, не са обсъждани в никое от трите решения на ВКС (решение № 1557/27.12.2006 г. по гр. д. № 2800/2005 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 156/10.05.2006 г. по гр. д. № 2633/2004 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 153/10.05.2012 г. по гр. д. № 489/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС), посочени и представени (в преписи) от жалбоподателя във връзка с този въпрос, нито в обжалваното въззивно решение. Поради това, касационното обжалване не следва да се допуска и по този въпрос (в този смисъл – също ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице, наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 855/09.02.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 5898/2016 г. на Софийския градски съд, – в частта, с която предявеният по делото иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над сумата 1 500 лв. до предявения по делото размер от 15 000 лв. като частичен от сумата 35 000 лв.
В останалата част въззивното решение не е обжалвано.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: