Bulgarian Supreme Court dismisses appeal on interest claim due to insufficient material interest under Civil Procedure Code.

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 101

гр.София, 26.01.2011 г.

Върховният касационен съд на Р. Б.,

четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание

на пети януари две хиляди и единадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков

ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов

Борис Илиев

като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1902/ 2010 г.

за да постанови определението, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 от ГПК.

Образувано е по искане на [фирма] за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на С. градски съд от 25.05.2010 г. по гр.д.№ 848/ 2010 г. С посоченото решение частично е потвърдено решение на С. районен съд по гр.д.№ 2980/ 2008 г. в частта, с която са уважени предявените от В. П. К. против касатора искове, квалифицирани по чл.245 ал.2 от КТ за заплащане на сумата 29,23 лв (лихва за забава върху сумата 277,83 лв за период 10.05.2007 г. – 31.01.2008 г.) и по чл.224 ал.1 от КТ за сумата 4 340 лв (обезщетение за неизползван отпуск за период 2001 г. – 2007 г.).

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателя, че въззивният съд е постановил решението си давайки неправилен отговор на материално и процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и по които съдебната практика е противоречива. Повдигнати са въпросите: допустимо ли е въззивният съд да остави без обсъждане доводите на страните във въззивните жалби; длъжен ли е въззивният съд да изложи самостоятелни мотиви; може ли да се заместват клаузи на индивидуален трудов договор с разпоредби на подзаконов нормативен акт, без страната да се е позовала на нищожност на договора; търсимо ли е задължението за трудово възнаграждение и в забава ли е работодателят, ако работникът не се яви за получаването му; дължи ли се лихва за забава върху непотърсено от работника трудово възнаграждение. За даване на отговор на тези въпроси касаторът счита, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд.

Ответникът по касация В. К. не взема становище по жалбата.

Върховният касационен съд, преди да пристъпи към разглеждане на искането за допускане на касационно обжалване, при проверката на допустимостта на жалбата, намери същата за частично недопустима. Законодателят е въвел ограничение във възможността за обжалване според материалния интерес на решението, чието касиране се иска. Съгласно чл.280 ал.2 от ГПК, не подлежат на обжалване по касационен ред тези въззивни решения, които са постановени по правни спорове с обжалваем интерес под 1 000 лв (преди измененията, въведени с ДВ бр.100 от 21.12.2010 г).

При обективно съединение на искове материалният интерес се определя за всеки иск отделно, тъй като става въпрос за материални субективни права, които възникват от различни юридически факти и чието съществуване се преценява от съда самостоятелно. Размерът на всяко от вземанията определя какъв е материалният интерес от съответния иск (арг. от чл.69 ал.1 т.1 от ГПК). В конкретния случай с въззивното решение [фирма] е осъдено да заплати на ищеца законна лихва върху дължимо трудово възнаграждение в размер 29,23 лв. В частта за главницата съдебното решение е влязло в сила, т.е. искът за лихви в случая не е акцесорен, а има самостоятелно битие. Неговата цена е под 1 000 лв, съответно и материалният интерес на касатора за този иск е под 1 000 лв. Въззивното решение, постановено по спор с такъв материален интерес, не подлежи на касационно обжалване въобще, независимо от това, дали са налице предпоставките по чл.280 ал.1 от ГПК.

С оглед тези мотиви касационната жалба в частта, в която се атакува решението на С. градски съд по иска за лихви в размер 29,23 лв, се явява недопустима, следователно не е допустимо и разглеждането на поставените от касатора въпроси по допускане на касационното обжалване, касателно тази част от решението. Предвид изложеното не следва да се подлагат на обсъждане въпросите: търсимо ли е задължението за трудово възнаграждение и в забава ли е работодателя, ако работникът не се яви за получаването му и дължи ли се лихва за забава върху непотърсено от работника трудово възнаграждение. Тези въпроси касаят единствено решението по иска за лихви, по който допускане на касационно обжалване е изключено поначало.

В останалата част касационната жалба е допустима, а поставените въпроси от касатора (допустимо ли е въззивният съд да остави без обсъждане доводите на страните във въззивните жалби; длъжен ли е въззивният съд да изложи самостоятелни мотиви; може ли да се заместват клаузи на индивидуален трудов договор с разпоредби на подзаконов нормативен акт, без страната да се е позовала на нищожност на договора), следва да се разгледат като основание за допускане на обжалването.

Така поставените въпроси обаче нямат значение за крайния изход от спора. Съгласно Тълкувателно решение № 1 на ОСГТК на ВКС от 19.02.2010 г., основание за допускане на обжалването могат да са само такива въпроси, които обуславят въззивното решение (т.е. които са залегнали в правните изводи на въззивния съд, послужили за отхвърлянето или уважаването на иска).

В конкретния случай въззивният съд е отхвърлил иска, квалифициран по чл.224 ал.1 от КТ, не поради това, че е отговорил негативно за касатора на въпросите дължи ли обсъждане на доводите на страните и излагане на самостоятелни мотиви. Във въззивното решение доводите на страните са обсъдени и мотиви за отхвърляне на иска са изложени, т.е.

на първите два от поставените от касатора процесуални въпроси не е отговорено в противоречие с практиката на ВКС или при условията на противоречива практика, нито отговорът на тези въпроси е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Третият от поставените въпроси е разрешен във въззивното решение в съответствие с утвърдената практика – съдът е приложил разпоредбата на чл.152 от ГПК (отм.), като е приел за доказано твърдението на ищеца, че в изисканите от касатора (но непредставени) документи (“Р.

за провеждане на полети”) е възпроизведено нормативното изискване за удължен период на годишния редовен платен годишен отпуск. Т.е. основание за отхвърляне на иска не е фактът, че съдът служебно е взел предвид противоречието между договора и подзаконов нормативен акт, а това, че страната не е изпълнила възложени й по реда на чл.152 от ГПК (отм.) задължения.

Поради това и по отношение на този въпрос не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 от ГПК.

Предвид изложеното няма основания за допускане на касационно обжалване в частта, в която жалбата е допустима. В останалата част жалбата следва да се остави без разглеждане, предвид материалния интерес на иска, по който въззивното решение е постановено.

По изложените съображения Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И :

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ жалбата на [фирма] срещу въззивно решение на С. градски съд от 25.05.2010 г. по гр.д.№ 848/ 2010 г. в частта, с която е уважен предявеният от В. П. К. против “Е. С.ООД иск, квалифициран по чл.245 ал.2 от КТ, за заплащане на сумата 29,23 лв, представляваща лихва за забава върху сумата 277,83 лв за период 10.05.2007 г. – 31.01.2008 г.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на С. градски съд от 25.05.2010 г. по гр.д.№ 848/ 2010 г. в частта му, с която е уважен предявеният от В. П. К. против [фирма] иск, квалифициран по чл.224 ал.1 от КТ за заплащане на сумата 4 340 лв обезщетение за неизползван отпуск за период 2001 г. – 2007 г.

Определението в частта, в която жалбата на [фирма] е оставена без разглеждане, подлежи на обжалване пред друг състав Върховния касационен съд в седмичен срок от съобщаването му на жалбоподателя.

В останалата част определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: