Supreme Court allows appeal regarding retroactive application of new law to terminated service relations under Labor Code.
Legislator summary
AI generatedThe Supreme Court of Bulgaria admitted the cassation appeal against a second-instance judgment ordering the payment of severance compensation. The appellant argued that a new regulation regarding service relations should apply retroactively to cases closed before its enactment, citing conflicting lower court rulings. The court found that establishing binding precedent on this specific issue of retroactivity was necessary for consistent legal application.
Legislator headnote
AI generated§ 57 of the Transitional Provisions to the Labor Code; чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК: The Supreme Court may admit a cassation appeal if the raised material legal question concerns the retroactive application of a new law to terminated service relations and requires a binding precedent for consistent judicial interpretation.
Keywords
AI generatedCited Legislation
AI generatedCited Case Law
AI generatedRelated Decisions
AI generatedFull text
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 865
гр. София, 30.06. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети юни през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 2780 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на......на М. срещу решение № 650/05.12.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 952/2013 г. на Плевенския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено – в обжалваната пред въззивния съд част, решение № 1149/28.06.2013 г. по гр. дело № 1664/2013 г. на Плевенския районен съд, са уважени предявени от В. К. Л. срещу жалбоподателя искове с правни основания чл. 252, ал. 1 от ЗМВР и чл. 86 от ЗЗД, като жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца сумата 17 325 лв., представляваща обезщетение в размер на 15 месечни възнаграждения, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.04.2013 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 511.05 лв., представляваща лихва (обезщетение) за забава върху главницата за периода 18.12.2012 г. – 03.04.2013 г.; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК се извежда следният (уточнен и конкретизиран от съда, съгласно т. 1, изр. 3 – in fine от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) материалноправен въпрос, а именно: има ли обратно действие нормата на § 57 от ПЗР към ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г.), в сила от 01.07.2012 г., относно служебни правоотношения, които са прекратени преди влизането й в сила, и конкретно – във връзка с приложението на чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР. Жалбоподателят навежда допълнителното основание по т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като поддържа, че този материалноправен въпрос е решаван противоречиво от съдилищата и в тази връзка сочи и представя (в преписи) множество решения на Софийския районен съд (СРС), но без данни и доказателства същите да са влезли в сила. Жалбоподателят навежда и допълнителното основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като поддържа, че този материалноправен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, излагайки съображения, че едно решение на ВКС би спомогнало за тълкуването и прилагането на § 57 от ПЗР към ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г.), при определяне размера на обезщетенията по чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР.
Ответникът по касационната жалба – ищецът В. К. Л. в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Въззивният съд е приел за установено по делото, че през периода 01.08.1995 г. – 11.08.2011 г. ищецът е работил в системата на гражданска защита, която през този период е имала различни административно-организационни форми към различни министерства и други ведомства. До 01.11.2001 г. ищецът е заемал различни длъжности по трудово правоотношение, а считано от тази дата – като държавен служител по служебно правоотношение, което е било прекратено на 11.08.2011 г., поради навършване на пределна възраст за служба в МВР – 60 години. За да достигне до решаващия си извод по делото, че на ищеца се дължи обезщетение по чл. 252, ал. 1 от ЗМВР в размер на общо 16 месечни възнаграждения (а не само на едно, каквото му е изплатено преди завеждането на иска), т.е. – за всичките прослужени от ищеца 16 години и 13 дни в системата на гражданска защита, въззивният съд е приел, че приложими в случая са нормата на чл. 253, ал. 2 от ЗМВР, нормата на § 64 от ПЗР към ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 93/24.11.2009 г.), както и нормата на § 57 от ПЗР към ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г.). В тази връзка въззивният съд се е позовал и на мотивите към решение № 163/13.03.2012 г. по адм. дело № 1090/2011 г. на Административния съд – [населено място], където е прието, че целият период 01.08.1995 г. – 11.08.2011 г. съставлява осигурителен стаж, действително изслужен от ищеца в системата на гражданска защита, независимо че не целият стаж е прослужен в системата на МВР.
При така изложените мотиви от въззивния съд, изведеният в изложението на касатора материалноправен въпрос по приложението на § 57 от ПЗР към ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г.), във вр. с чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР, несъмнено представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Не е налице наведеното от жалбоподателя допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, тъй като за никое от сочените и представени (в преписи) от него множество първоинстанционни решения на СРС, той не е посочил данни и доказателства същите да са влезли в сила, респ. – не е доказал наличие на противоречива съдебна практика по изведения от него материалноправен въпрос (в този смисъл са и т. 3 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Соченото от ищеца – с отговора на касационната жалба – тълкувателно постановление № 6/29.10.2007 г. на ОС на ВАС няма връзка с изведения от касатора материалноправен въпрос по приложението на § 57 от ПЗР към ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г.), във вр. с чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР, а и това тълкувателно постановление не формира практика по граждански дела (в този смисъл – т. 2 и т. 3 и мотивите към тях от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Също соченото с отговора на ищеца, решение № 353/01.10.2012 г. по гр. дело № 1343/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, като постановено по реда на чл. 290 от ГПК, формира задължителна практика на ВКС по граждански дела, но единствено по тълкуването и приложението на § 64 от ПЗР към ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 93/24.11.2009 г.), а не и на § 57 от ПЗР към ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г.), поради което и това решение на ВКС не дава разрешение на изведения от жалбоподателя материалноправен въпрос.
От горното е видно, че по този материалноправен въпрос страните не сочат и не се установява задължителна практика на ВКС. Създаването на такава би допринесло за точното тълкуване и прилагане от съдилищата на материалния закон, и конкретно – на визираната във въпроса норма на § 57 от ПЗР към ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г.), във връзка с приложението и на чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР. Това от своя страна би допринесло за разглеждането на делата, по които този материалноправен въпрос е спорен, според точния смисъл на закона, респ. би допринесло и за развитието на правото, т.е. налице е наведеното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл – т. 4 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по изведения от жалбоподателя материалноправен въпрос: има ли обратно действие нормата на § 57 от ПЗР към ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г.), в сила от 01.07.2012 г., относно служебни правоотношения, които са прекратени преди влизането й в сила, и конкретно – във връзка с приложението на чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР.
Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 371.50 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 650/05.12.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 952/2013 г. на П. окръжен съд;
УКАЗВА на жалбоподателя Г. на М. в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи по делото документ за внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 371.50 лв.; в противен случай касационната му жалба ще бъде върната;
След представянето на горния документ в рамките на посочения едноседмичен срок, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС – за насрочване; респ. – след изтичането на срока, делото да се докладва на съдия-докладчика по него – за проверка изпълнението на дадените указания.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.