Court dismisses appeal on loan claim due to lack of evidence and expired limitation period.

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 882

София, 20.07.2012 г.

Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети юли през две хиляди и дванадесетата година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ

МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1509 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на И. П. Й. и С. П. Й. – двамата от [населено място], чрез процесуалния им представител адв. Е. С., против въззивното решение без номер от 15 юни 2011 г., постановено по в.гр.д. № 109 по описа на окръжния съд в гр. Разград за 2011 г., с което е потвърдено решение № 51 от 2 март 2011 г., постановено по гр.д. № 1459 по описа на районния съд в гр. Разградза 2010 г. за осъждането им да заплатят на Г. А. Г. от [населено място] сумата от 7 хиляди лева паричен заем, получен от наследодателя им П. И. Й. на 1 август 2005 г., ведно със законната лихва, считано от предявяването на иска.

В жалбата се сочи, че обжалваното решение е неправилно и постановено при допуснати съществени процесуални нарушения, защото районният съд не изпълнил задълженията си по чл. 7 ГПК относно служебното начало и постановил акта си при непълнота на доказателствата и при неизяснена фактическа обстановка, поради което било направено допълнително доказателствено искане пред въззивния съд, което обаче било оставено без уважение;

по време на изслушване на вещото лице били зададени много въпроси, но вещото лице не успяло да отговори, както и да отговори каква е последователността при изготвяне на разписката като текст и полагане на подпис или е положен подпис на празен лист и след това е добавен текст, но съдът не назначил физикохимическа и тройна графическа експертиза;

съдът формално се е произнесъл по доводите в жалбата и не е съобразил, че няма събрани доказателства за възникнали заемни правоотношения между ищеца и наследодателя на касаторите – не е установено, че е налице едностранен реален договор за заем, че фактически е предадена сума и че е поето задължение за връщане, а в разписката е посочено друго правно основание, няма подписали страни и няма посочена дата за връщане;

записът на заповед няма доказателствена сила за наличието на заемно правоотношение, за реално предаване и за връщане на определена дата на сумата; дори и да е имало заемно правоотношение, то е погасено по давност – в разписката е посочена дата на издаване 1 август 2005 г., но не е посочена дата на връщане, което означава, че от тази дата започва да тече погасителната давност, поради което към 29 юли 2010 г.

вземането е било погасено по давност. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК за допускане на касационното обжалване: решението е постановено в противоречие с т. 6 и 7 от ТР № 1/ 4.01.2001 г., ОСГК относно допустимостта на нови доказателства;

решението е постановено и в нарушение на съдебната практика относно наличието на договор за заем, реално предаване на суми, тяхното връщане, начин на доказване и погасяване по давност; решението е постановено при нарушение на служебното начало, при неизяснена фактическа страна на спора и при непълнота на доказателствата;

следва ли съдът да даде и кога указания на страната при констатиране на непълнота на доказателствата, т.е. следва ли да спазва служебното начало; може ли въззивната инстанция да откаже събиране на нови доказателства поради факта, че не са поискани своевременно, че не са новонастъпили или новооткрити; съдът може ли да постанови решени при спорни, неизяснени обстоятелства и непълнота на доказателствата;

може ли да се търси въз основа на разписка и запис на заповед връщане на заемна сума от заемателя, която е част от продажна цена на недвижим имот; действителен ли е договор за заем, при който изобщо няма реално предаване на сума; разписката и записът на заповед, издадени само от едната страна доказват ли и кога наличието на договор за заем;

ако в разписката не е посочена дата за връщане на сума кога започва да тече погасителната давност. Представят се множество съдебни решения, от които за целите на преценката по чл. 280, ал. 1 ГПК могат да послужат само решенията на ВС и ВКС, тъй като останалите са без данни за влизането им в сила, поради което не може да се счете, че формират съдебна практика по смисъла на посочения текст.

Ответникът Г. А. Г. от [населено място] не представя отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.

С решението си въззивният съд приема, че безспорно на 1 август 2005 г. ищецът предал на наследодателя на ответниците (починал месец след това) заемната сума от 7 хиляди лева, за което е издадена и разписка от същата дата, подписът под който според графологичната експертиза е положен от наследодателя; за същата сума е издаден и запис на заповед от същата дата с посочен падеж 1 август 2006 г.

– датата, на която е трябвало да бъде сключен договор за покупко-продажба на имот, собственост на наследодателя; на 1 август 2005 г. ищецът и наследодателят сключили помежду си предварителен договор за покупко-продажба на имота, като иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за сключване на окончателен договор бил отхвърлен от съда по съображения, че предварителният договор е нищожен като противоречащ на чл. 152 ЗЗД, тъй като с него се целяло обезпечение на ищеца в качеството му на кредитор по заемно правоотношение по начин, различен от предвидения в закона;

установяването дали подписът, положен за получател на заема е положен от наследодателя на касаторите, е било предмет на всички водени между страните съдебни дела и вещите лица категорично заявяват, че подписът е негов, а направеното оспорване на заключението съдът намира за недопустимо и целящо шиканиране на процеса;

за касаторите е налице задължението за връщане на дадената сума, тъй като те са приели наследството; претенцията не е погасена по давност, защото исковата молба е депозирана на 29 юли 2010 г. – много преди изтичането на петгодишния давностен срок, който е започнал да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо – 1 август 2006 г.

К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване.

Първият поставен от касаторите проблем касае допустимостта на нови доказателства пред въззивния съд. По поставения проблем се сочи противоречие с практиката на ВКС, изразена в т. 6 и 7 от ТР № 1/ 4.01.2001 г., ОСГК. По този проблем касаторите са съобразили процесуален ред, който към момента на предявяване на иска вече не е бил действащ. Правилата за събиране на доказателства пред въззивната инстанция са определени в приложимия ГПК от 2007 г. в чл. 266 ГПК, като законът ги е ограничил до нови доказателства само ако страната не е могла да ги узнае, посочи и представи до подаването на жалбата, съответно в срока за отговор, нововъзникнали след подаване на жалбата, съответно – след изтичане на срока на отговор, обстоятелства от значение за изхода на делото и доказателства за тях, както и такива доказателства, които поради процесуални нарушения на първата инстанция не са били допуснати. Посоченото тълкувателно решение в съответните му точки е загубило действието си. Правилата за събиране на доказателствата пред въззивния съд според чл. 266 ГПК дават и отрицателен отговор на поставения въпрос по възможността въззивната инстанция да откаже събиране на нови доказателства поради факта, че не са поискани своевременно, че не са новонастъпили или новооткрити

Вторият поставен проблем е зададен по начин, по който не е ясно какво е твърдението на касаторите за разрешението на въззивния съд и съответно какъв е правният въпрос по съответното разрешение – сочи се общо, че решението е постановено в нарушение на съдебната практика относно наличието на договор за заем, реално предаване на суми, тяхното връщане, начин на доказване и погасяване по давност. В случая касаторите са пренебрегнали задължението си да посочат общото основание за допускане на касационно обжалване – да посочат правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по делото, както определя задължителното тълкуване, дадено в т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК. В цитираното тълкувателно решение ВКС изрично приема, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване.

На трето място се сочи, че решението е постановено при нарушение на служебното начало, при неизяснена фактическа страна на спора и при непълнота на доказателствата. Според правилото на чл. 7, ал. 1 ГПК съдът служебно извършва необходимите процесуални действия по движението и приключването на делото и следи за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия от страните;

той съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна. Служебното начало според посочения текст се проявява в служебната проверка на извършваните от страните процесуални действия относно тяхната редовност и допустимост, в служебното движение на делото от момента на сезирането на съда с молба за защита до постановяването, обявяването и съобщаването на крайния съдебен акт, служебното подпомагане на страните при осъществяване на процесуалната им дейност.

Тази последна проява на служебното начало се изразява в задължението на съда в съдебното заседание да поставя въпроси на страните за изясняване на фактите по делото и да указва на страните значението им по делото (чл. 145, ал. 1 ГПК), да допълнят и конкретизират фактическите си твърдения, както и да отстранят противоречията в тях (чл. 145, ал. 2 ГПК), да посочи в доклада си кои факти и обстоятелства не се нуждаят от доказване (чл. 146, ал.1, т. 4 ГПК), как се разпределя доказателствената тежест (чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК) и да посочи на страните за кои от твърдяните от тях факти не сочат доказателства (чл. 146, ал. 2 ГПК).

В конкретния случай твърдението на касаторите за нарушаване на принципа на служебното начало е свързано с липсата на указание по констатирана непълнота на доказателствата, но такова задължение на съда съобразно със сочения принцип не е въведено. Същият отговор се дължи и на въпроса следва ли съдът да даде и кога указания на страната при констатиране на непълнота на доказателствата, т.е.

следва ли да спазва служебното начало. В контекста на изложеното следва и положителният отговор на следващия правен проблем – съдът може да постанови решени при спорни, неизяснени обстоятелства и непълнота на доказателствата

Следващият проблем – по възможността да се търси въз основа на разписка и запис на заповед връщане на заемна сума от заемателя, която е част от продажна цена на недвижим имот, не държи сметка за конкретното правно разрешение, дадено от въззивния съд. Съдът сочи, че ищецът и наследодателят на касаторите сключили помежду си предварителен договор за покупко-продажба на имота, като иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за сключване на окончателен договор бил отхвърлен с влязло в сила решение по съображения, че предварителният договор е нищожен като противоречащ на чл. 152 ЗЗД, тъй като с него се целяло обезпечение на ищеца в качеството му на кредитор по заемно правоотношение по начин, различен от предвидения в закона. Ето защо поставеният въпрос не е по разрешение на въззивния съд, обусловило крайния изход на спора, поради което и по този въпрос липсва основание за допускане на касационното обжалване.

Въпросът действителен ли е договор за заем, при който изобщо няма реално предаване на сума, също не е бил предмет на обсъждане от страна на въззивния съд, защото съдът приема за безспорно предаването на сумата. Така също не е било спорно пред въззивния съд, че разписката и записът на заповед, издадени само от едната страна доказват наличието на договор за заем.

На последно място се поставя проблемът по извода на съда за неоснователност на възражението на касаторите за изтекла погасителна давност по отношение на вземането на ищеца. К. съд приема, че отговорът на поставения въпрос, какъвто и да е той съобразно конкретните данни по делото, не би довел до промяна в крайния резултат на спора. К. се домогват да докажат, че погасителната давност на вземането не тече от момента, определен в записа на заповед, а от предаването на сумата на 1 август 2005 г. Дори и да би могло да се обоснове, че погасителната давност тече от тази претендирана от тях дата, то до предявяването на иска пред първоинстанционния съд на 29 юли 2010 г. отново не е изтекла петгодишната погасителна давност според правилото на чл. 110 ЗЗД – тя изтича на 1 август 2010 г.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение без номер от 15 юни 2011 г., постановено по в.гр.д. № 109 по описа на окръжния съд в гр. Разград за 2011 г.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: